сега веднъж седях и чудих се
как да продължа напред
и направих както са ме учили:

три пъти премерих,
два пъти погледнах пак,
веднъж, замахвайки, отрязах
и от падналото стече се
кална капка страх.

Advertisements

счупих оковите и танцувам
с танци африкански и
музика за хора с души,
кехлибар в чаша в ръката
и хора, с усти по километър
разтворени и зяпнали
в неделен плашещ пожар
от звуци и ритми
и малко нови, зимни мечти.
и после е пак понеделник,
и после отново идва бързо
като вятър в морето,
като ти да си тръгнеш,
като поредната чаша да свърши.
какво ни остава?
остава ни само малко от тази вечер
и после, приятел, наново започваме,
защото познаваме се и знаем,
че всеки път ще е по-добро.

аплауз.

23/10/2016

да ръкопляскаме на новите богове,
тези, на които ни е срам да се кланяме,
искам да кажа открито,
когато всички ни гледат.
да сведем глави за петък вечер,
да допрем длани в молитва
за деня за заплата
и за бързия интернет
и покритието навсякъде
и умния телевизор
и безжичната система за озвучаване,
която пълни стаята в 00:30 с ритмични думи
и прави последващия ден по-поносим.
да прошепнем по дума за новите кецове
и за “какво ще правя след работа днес?”.
да паднем на колене и за нискобюджетните полети,
които дават друга гледна точка
и ни позволяват да слушаме любимата си музика
на място, където я уважават.
да заменим и астрологията с роли от социалния кръг.
да направим кръгът крепост, а смартфоните – свещени рогове.
лъвът да стане шумният, везните – предпазливият,
а телецът нека пие бурно и се блъска в масата.
да пенсионираме алена
и да сложим зукърбърг на нейно място.
но въпреки това
да погледнем само за момент към приближаващия понеделник,
който като гарвана на по изкряква nevermore.
никога повече, но всъщност винаги.
и време е за сън
и парното на четири.

%d bloggers like this: