11AM – от Боби Петров

абсолютно се абстрахирам
от бясните бели баналности, дето
винаги важат във вечността, когато
гасне горящата гора отвътре.
дано само денят до края си
епохално започне да ехти
в живота ни преди да станем жалко жадни.
затова започвам да заливам и запалвам залеза
и искрено искам истината
да звучи редом с йероглифната йерархия на йерусалимския рог,
а калният кръг на края
да лумне в летяща линия
минути преди мигът да се мумифицира
в непосилното нищо на нашата нервност.
определено осмислям сега оригиналната
проста парадигма на пустото пространство,
в която се реем регулярно и рушим ритъма.
стига ми само сега да спася символа
на тихата традиционна тъга, носеща тътена
в ушите на упоритата ни уродлива умора.
фикция, вярвам, е физиката на фрикцията,
хранеща хилавите хапливи хора в света.
затова цитирам цигулките в цялата им целенасоченост
да честитят често чевръстите чаровности
на шибания шавлив шит,
в който щипем щетите на щурата щедрост.
смея да прескоча напред, защото
в юртата сме седнали, завити с юргана,
и ме е яд, че ядецът остана при теб. язък.

моментът на въртене
създава кръговрат
и цикъл след цикъл след цикъл
се сменя все същото.
година, месец, ден,
картини се повтарят
и разказват позната до болка история.
а отправната точка съм аз
и винаги някоя тя.
понякога и тя е все една и съща.

цитирам по памет,
че глухарчето не е идея
и аз не съм поет,
но понякога, след пет
часа ми се иска
да съм на няколко бири
и да изключа щепсела
и да спра кранчето
и да оставя вътрето да оттече.
обаче не става и затова
изсипвам думи в редове,
без ритъм, без рими, в свободен
бял и никакъв всъщност стих.