11AM – от Боби Петров

да ви пикая на
бездарния мазохизъм,
поезията като подметка
и дебилен поглед
и боси крака в бар
и мирис на ароматни клечки
и потни дрехи
и расти в косите
и 2015-а се обажда
да ви търси
и не ви открива,
открива само
безсмислените ви думи,
събрани в редове
върху красиви тефтерчета,
изписани прилежно с химикал,
а пънкарията я няма,
няма го усещането,
няма го истинското,
по-добре да ви няма и вас.

това не е поезия.
поезия е,
когато тя се смее
и когато си играе с косата си.
другото е безсмислено.

тя беше като светъл лъч,
отразяващ се във огледало:
бягаща, светла, заслепяваща,
неуловима и тъй крехко плаха.
тя беше като облаците,
които крият тази светлина
със своя сив навъсен поглед от високо
и деня заклещен във юмрука на страха.
тя беше минало без спомени,
бъдеще, без погледа напред,
но никога настояще,
никога.