11AM – от Боби Петров

нецензурни думи по стените,
тротоари със стотици дупки,
асфалт без улици
и улици без асфалт.
бързащи хора с усмивки в джобовете,
кисели очи с лимонови сълзи прикрити,
петна от кал по панталоните, полите,
кучета бездомни и бездомници със кучета,
мрачни облаци над падаща мазилка.
тъжни балкони с увяхващи цветя,
на които старици плетат чорапи,
за да им е топло през зимата,
която надали ще преживеят.
огън в центъра, в двор и дим
и казан с буркани зимнина,
а магазинът отстрани предлага прескъпо прошуто
и домашна паста на цената на пет хляба.
усмихнати лица от билборди за цигари,
под които кашлят пушещи скинари,
които до скоро са плюли в лицата на чужденци,
от които трябвало да пазим жените и децата си
и като цяло къде се намираме и къде отиваме –
никъде е отговорът, но и той не е на сто процента сигурен,
а аз и ти и тя и той се давим в газове и прах и стърготини
като хамстери в аквариум и колелото,
което напразно въртим се зове живот,
и аквариумът е град с плътни затъмнени стъкла,
но именно този град обичам
и дори не знам защо.

ти си като музиката,
която се носи на талази и вълни
през въздуха
и през пространството,
през чашата с кафе,
през дъжда навън,
през ученичките, които се кикотят,
през цигарите в студените им ръце,
през забързаните коли и хора и кучета и дървета,
през падащите пожълтели листа,
през клишетата
и през мен,
а аз съм сякаш глух
и те пропускам.

петъкът ти мирише на слънце,
петъкът ми мирише на теб
и на уикенд със теб
и на закуска в леглото
и може би на кафе, но не разтворимо,
а кубинско и силно и свежо.
петъкът ще отлети за нещо като миг
и после остава само споменът,
на който ми мирише всеки петък.