11AM – от Боби Петров

питат ме дали пиша винаги до теб
и дали ти си истинска
или пиша за себе си
а ти си част от мен
отговарям често
със заучена фраза
макар да няма значение
важни са думите
и това да ги прочетеш.

стъмва се,
а теб те няма.
поглеждам телефона,
отварям шибания фейсбук,
общо взето правя всичко,
присъщо на един идиот.
теб те няма,
а аз те търся в нищото,
в празнотата на несъществуващото,
докато ти всъщност си някъде там,
насред реалността,
но не моята.
как да те достигна?

някой ден ще изчезна
и ще стана звезден прах.
не от този бляскавия,
а от другия, който не виждаш,
но е винаги до теб,
от който си създадена,
който подклажда слънцето,
блестящо в очите ти,
който е вътре в цветята,
стоящи в косите ти,
който присъства в чашата,
докосваща се до топлите ти устни,
който прониква дълбоко в сънищата
и те кара да се усмихваш.

човек би предположил,
че нямам търпение,
а всъщност и сега ми е добре,
когато те наблюдавам тихо,
докато лежиш до мен.