11AM – от Боби Петров

надали ще посетя скоро Япония
но Япония е на ръката ми
и реката се носи по ръката ми
и рибата плува срещу течението
и цветята избиват изпод огледалната повърхност
и някъде там вятърът вие
и червеното се бие с бързата вода
и цветовете са някак размити сред черното
и лилавите нюанси се вписват в бялото
и лотусите се поклащат от бързината на водата
и вълните ме удрят
и съм мокър
а всъщност съм вкъщи, на дивана.

сега веднъж видях една светкавица. нямаше гръм, нямаше звук, нямаше тътен, нямаше дъжд – една проста светкавица, една ярка ръка се пресегна от небето и хвана в дланта си къщата, стояща върху далечния хълм. когато постройката пламна, разбрах, че светлият гигант, пресягащ се за поздрав към онова семейство, носи проклятието да запалва всичко, което докосне. цар Мидас на унищожението. за миг къщата изчезна почти толкова бързо, колкото беше пламнала, ако не и малко по-бързо. нямаше писъци, нямаше реакции, нямаше сълзи.

а ръката се прибра и след няколко ужасно тихи минути се спусна отново.

гигантът просто искаше да си играе.

ако ти трябва да си изкуство,
ще предположа, че си
като книгата, която се опитвам да прочета,
като музиката, която ми се иска да свиря,
като картината, която не съм сигурен,
че разбирам,
като филмът, който е заснет по онзи
изпипано перфектен начин,
като театърът, в който актьорите наистина
плачат на сцената.

но и аз и ти знаем,
че не си изкуство,
а си муза.