11AM – от Боби Петров

изтръгвам сърцето си
и го хвърлям към небето
да се рее из космическия прах
да пътува като вояджър сред планети
и звезди
и чужди тела
и комети и астероиди
и луни.
изтръгвам себе си
и заравям се във дън земя
да полегна малко
да остана в тишина
при червеите
при липсата
при хладната тъга.
и някъде там след време
сърцето ми и аз
пак ще сме едно
и ще бъде светлина
ще бъде плам
ще бъде топлина
и ти и аз тогава,
може би,
ще бъдем заедно,
но не сега.
не сега.

понякога заспивам.
понякога се събуждам сам.
понякога намирам теб във мен.
понякога не познавам себе си.
понякога ме е страх от това.
понякога ми липсва смелост.
понякога след теб е празно.
понякога кафето няма захар,
защото захарта си ти.
понякога ръцете ми не знаят мястото си,
защото то е в нежен захват около теб.
а теб те няма – не понякога, винаги.

не се научих да плувам,
но се нося по Стикс.
плавам и търся бряг,
за който да се хвана
и да се изтегля
насред поля от кости
и липси и малко тъга.
не се научих да ходя,
но търся суша, на която да стъпя,
на която да положа уморени нозе,
която да вдишам,
както удавник вдишва вода.
не се научих да виждам,
но търся напред светлина,
която да следвам,
която да пипна,
която вътре да сложа
и да не пусна
без значение в кой свят
и кога.
търся мъгла, която да ме обгърне,
за да бъде пътят ми по-ясен
от този сега,
търся всъщност и път,
по който да тръгна,
защото към нищото
в момента вървя.