11AM – от Боби Петров

изгубих те по пътя,
изгубих себе си във теб.
един поглед и край,
отмяташ коса зад ухото,
усмихваш се и после “здрасти”,
разминаване и “извинявай”,
някъде там някой
заговаря друг
и после още погледи,
още краткотрайни моменти,
може би усмивка,
може би дори неловка целувка –
и после кръговрат.
нощта е млада,
докато не изпием младостта й.

главата ми тече,
все едно е часовник на Дали,
все едно е от восък,
все едно пламък някъде в нея гори.
пламъкът обаче ще изгасне,
някой ден, не сега,
и тогава восъкът ще приеме форма
и на тая форма ще й е трудно
да се впише в други форми.
дано фитилът ми се окаже дълъг,
дано вместо да се излея в крив калъп
се чуе един тътен, един трясък,
и експлозия отвътре
да открие нови хоризонти.

бяга по ръба на чашата,
иска да излезе, да се спусне,
да тръгне по чинията,
да се опитам да го спра,
да го взема с пръст и да го оближа,
за да се докосна за момент до него.
бяга по ръба на чашата
смисълът,
бяга и иска да избяга,
понякога бягам и аз.