11AM – от Боби Петров

градът е филия,
която слънцето изпича,
а после съдбата я маже
с хора, с кучешки изпражнения,
с разсипана храна, със сняг,
със сълзи, с разбити човешки мечти
и от време на време
с малко любов или някоя
заблудена усмивка.
а филията си мълчи
и седи в чиния от порцелан
и чака някой да я грабне
и да закуси обилно.

да се луташ из кратерите
на улиците и хората
и да търсиш все смисъл
без смисъл да има
е тъжно и страшно,
но най-вече човешко,
защото всеки от нас търси себе си
и търси изход от мъглата,
която е заляла този град
и за която единствено
си струва да се пише.
а изход няма или поне не привидно,
а крие се в слънцето,
което пък е странно срамежливо.
но ето го, прокрадва се,
идва малко по малко
и огрява тез кратери,
тези дупки в паважа
и дупките в нас и в душите ни,
които не ти позволяват да се откажеш.

нецензурни думи по стените,
тротоари със стотици дупки,
асфалт без улици
и улици без асфалт.
бързащи хора с усмивки в джобовете,
кисели очи с лимонови сълзи прикрити,
петна от кал по панталоните, полите,
кучета бездомни и бездомници със кучета,
мрачни облаци над падаща мазилка.
тъжни балкони с увяхващи цветя,
на които старици плетат чорапи,
за да им е топло през зимата,
която надали ще преживеят.
огън в центъра, в двор и дим
и казан с буркани зимнина,
а магазинът отстрани предлага прескъпо прошуто
и домашна паста на цената на пет хляба.
усмихнати лица от билборди за цигари,
под които кашлят пушещи скинари,
които до скоро са плюли в лицата на чужденци,
от които трябвало да пазим жените и децата си
и като цяло къде се намираме и къде отиваме –
никъде е отговорът, но и той не е на сто процента сигурен,
а аз и ти и тя и той се давим в газове и прах и стърготини
като хамстери в аквариум и колелото,
което напразно въртим се зове живот,
и аквариумът е град с плътни затъмнени стъкла,
но именно този град обичам
и дори не знам защо.