11AM – от Боби Петров

леля Евдокия обичаше да плете. на една кука, на две куки, без куки, със синя прежда, с червена прежда, с дебел конец, с тънък конец, със спагети, със слънчеви лъчи, с всичко. 
Петърчо я беше помолил да му оплете пуловер с картинка. на картинката искаше да се вижда кученцето му Шаро. 
леля Евдокия плете три дни, три нощи, няколко сутрини, един петък и половин час от времето между четири и пет следобяд в деня, когато трябваше да ходи на очен преглед.
Петърчо вече имаше пуловер. и кученце имаше на пуловера. истинско. 
магическите пръсти и куки на леля му бяха вплели любимеца в пуловера толкова здраво, че, за да не се отделя от Шаро, Петърчо вече втори месец не беше свалял пуловера.

преди време го бяха питали “кое тежи повече: килограм копнеж или килограм тъга?”.

от тогава този въпрос не му даваше мира. беше събирал песъчинка по песъчинка чувствата си с пинсета и вече бе достигнал моментът, в който притежаваше по килограм от всяко, затворено в буркан.

сега вървеше към близкия магазин, за да си закупи везна и да прецени. всички му казваха, че най-вероятно резултатът ще е равен, но той тайничко се надяваше копнежът да надделее – иначе какъв би бил смисълът да се събужда сутрин?

като всяка друга събота сутрин и днес господин Съмърсет отиде на пазара, претрупан от бутащи се една в друга сергии, зад които стояха нелицеприятни господа, грозновати лели и баби, които повече от всичко на света желаеха отново да са млади.

извади списъка за пазаруване и тръгна между върволицата от хора, търсейки поне част от продуктите, които бе наумил да вземе за своя специален обяд. закупи 2 ябълки, чепка грозде, една възголяма диня, която едвам побра под лявата си мишница, орехи – с черупка и без, брашно, смляно пред очите му, торба розовеещи домати, две криви краставици с причудливи форми и един буркан щастие с цвят “праскова”.

беше поканил гости и смяташе те да си тръгнат доволни!