11AM – от Боби Петров

понякога ми трябва само
да видя големия син аспирин
и да се понося по вълните му
вечер когато говорим с персеидите
за теб и за това че те няма
и когато пясъкът на плажа изтича
между погледите като в часовник
и отмерва времето до края
на нас и на света
и на всичко
до което сме се докосвали.

пада гръм,
но димът не е от горящи дървета,
синьо-зелено безвремие
и се носиш по бриза,
без риза и с някаква липса
на нещо по-важно.
наречи ме глупак,
но пак ще се сетя за едни лунички
и за нея
и тихо с китара в ухо ще остана
за малко на място с тъпа усмивка
и ще изчакам нощта да изгрее.

няма пулс във времето,
няма пулс и вътре в теб,
нямам пулс, когато
откъсна себе си заради друг,
и този друг ме върне разпокъсан,
без да се погрижи да ме залепи.
няма смисъл времето,
няма смисъл и във теб,
нямам смисъл аз, когато
изпият ме на екс, без да си платят,
без да се замислят,
без да мога сам да се изпия.
няма много от времето,
няма много вътре в теб,
няма нищо в мен, когато
опитам се да дам и малкото останало,
а то достигне дъно
и не дъното е дъно,
а в нищото дълбая с шепи.