11AM – от Боби Петров

онзи ужасно клиширан текст, който всеки в някакъв момент пише.

(на нея и на другите, които някога нещо. обаче основно на нея.)

опитах се да го напиша в разказ.
не стана.
опитах се и в блог пост.
трагедия.
опитах в редица псевдо-поетични парчета.
трупах лайкове и все пак нищо.
опитвах се, защото не мога да го кажа на глас,
защото гълтам думите като трениращ се огнегълтач:
в този смисъл, че ми парят за кратко на гърлото,
а после изчезват и ги плюя на по-късен етап,
когато съм сам и вече няма смисъл.
това, което се опитвам да кажа е:
че правиш вечерта с една идея по-светла;
че ме караш да се усмихвам като идиот;
че гласът ти е като оная песен,
която не можеш да спреш да слушаш;
че прегръдката за чао никога не е достатъчно дълга;
че когато се разделим си блъскам главата в стената;
че ми се иска да съм там, когато се събуждаш;
че когато те видя в кофти настроение
искам да си откъсна очите, за да ти ги дам поне за малко
и да видиш, че всичко е някак си по-поносимо,
когато си наоколо;
че този и всички други текстове, които някога ще напиша,
няма да успеят да кажат това, което всъщност трябва;
че аз съм глупак и може би това няма никога да се промени;
че ще е хубаво, ако видиш това и просто се усмихнеш.

пет баби на една кука
пет дни плетат
нишката, с която
е извезана Вселената
и с която Съдбата
си връзва панталоните,
за да не стане за срам
пред разярената тълпа.
аз кука нямам,
нишката се скъса
и опитвам да я вържа
на малко скалъпено възелче,
та прости ми,
ако съм малко объркан
или неловко се спъна
в собствения си късмет,
извиня му се и го подмина.
на теб разчитам да ме спреш
и да ми помогнеш
да се изправя и да продължа.
надявам се с теб.