11AM – от Боби Петров

сънувах дим
сънувах огън
устата ми гореше
с нея думите пламтяха
и плюех пепел
и искри прескачаха в очите
ръцете ми безсилно хаотично
се опитваха
във въздуха да се стоварят
незнаен враг в лицето
да ударят
а сърцето ми се свиваше
не насън –
наистина
и тялото ми стегнало се беше
не мърдах, а болеше
и в съня съзнанието будно
се надбягваше със себе си
и така си мислих, че умирам
но усетих дланта ти върху
мене и
нежния досег на бледо спокойствие
и дъха на утрин
и дъха на блясък
и дъха на пролетни цветя
и дъха ти
и устните ти
меките ти устни
върху моите
и огънят угасна
и искрите се покриха
и ръцете спряха своя бяг
и съзнанието си почина
и тялото ми се отпусна
и събудих се спокоен
сякаш никога не съм заспивал.

и, ако заспи,
ще я открия лесно,
ще се прокрадна тихо
като бриз в нощта
и ще нахлуя бурно
в сънищата скрити
залостени зад красивите очи.

търсим проявление
на любовното течение
което някъде си там сред лятото
цъфти
не откривам себе си
камо ли пък тебе и
това тайно кара сърцето
да кърви
и може би
дали
червената коса
и чипото носле
и леката усмивка
на дете
ме накараха да трепна
под звуците на музика
но не те познавам
и теб сега
те няма
и надали някога
всъщност ще те срещна
пак
уви.