11AM – от Боби Петров

тя е под прозореца,
а аз си спя като изкъпан.
тя търси мен във тъмното,
аз пък съм скандален тъпан.

не, май не беше така.

тя е горе в стаята,
аз съм като куче вън,
тя лежи и се усмихва,
аз съм просто влюбен пън.

да викам ли,
да пея ли,
да плача просто леко?
ще ме чуе ли,
ще се покаже ли,
ще ме вземе ли при себе си
в сърцето?

и когато в съзнанието
или пък този път наистина
светът е пред своя край
или пък вече е свършил
и наоколо е хаос
или пък вече няма нищо,
аз ще съм изгубен
или пък може би ще съм намерен
насред нищото,
но нещо ще ме влече
или пък направо ще ме тегли
или тласка
към някой край на света,
но не този, който вече сме срещнали,
и там, насред мрака,
или пък в светлината на новия свят,
си мисля, че ще открия теб,
или пък ти ще откриеш мен,
и ще бъдем първите хора,
които ще възродят живота,
или пък просто ще се обичаме
тихо в прахта.

питам се понякога
дали не оставих
част от себе си
там, на тавана,
под дървената ламперия,
между малките студени
четири стени,
пред единия прозорец,
вперен във небето,
при аромата на цъфналите
пролетни дървета
в Лозенец.

може би така направих,
но пък чувал съм
бъдещето вирее
на широко.