11AM – от Боби Петров

от малък сънува
всеки път щом затвори очи,
всяка вечер
сънува.

сънува кошмари,
сънува и радости,
сънува понякога щастие,
и невероятности,
и премеждия,
и любови,
и себе си,
и другите,
как лети също сънува,
сънува света,
сънува всичко,
всяка вечер
сънува.

порасна
и продължи да сънува.
всяка вечер щом легне,
заспива пак сам
и просто сънува.
ето обаче
измислил е план:
да продава
тези свои сънища.
сега
всяка вечер
продава.

цената би питал
каква е?
не е парична,
нито пък стока,
продава своите сънища
на другите,
забравили как се сънува.
продава ги само
срещу малко близост –
така всяка вечер
до някой заспива.

градът не спи,
градът е болен.
прахта е неговата кръв,
улиците са му вени,
клаксоните са стенания,
нима не чуваш?
ние сме непредсказуеми,
човешки вирус.
вървим напред,
назад се движим,
влизаме,
излизаме,
влачим се,
общуваме,
спъваме се в тротоари,
спим или се храним,
работим или пием,
обичаме се
и се караме,
забавляваме се
и шофираме,
подхранваме стенанията
със черно злато.
а мъглата,
тя е с цвят на прашно мляко,
гъста и със мирис на тъга,
тя е бяла
като бели кръвни телца.
бори се с заразата,
вече пети ден.

тя е най-красивата илюзия

в тази част на видимия Космос.

посягам да я хвана за ръка –

проблясък, малкият Голям взрив,

образът й се размазва

и изчезва в мрака на нощното небе.

Мираж.

онзи Мираж, със спомена за който

заспивам всяка нощ.

А Вселената продължава да расте,

надува своя атомен балон.

не, че за мен има значение –

илюзията си е илюзия.

или не съвсем?