11AM – от Боби Петров

преди време го бяха питали “кое тежи повече: килограм копнеж или килограм тъга?”.

от тогава този въпрос не му даваше мира. беше събирал песъчинка по песъчинка чувствата си с пинсета и вече бе достигнал моментът, в който притежаваше по килограм от всяко, затворено в буркан.

сега вървеше към близкия магазин, за да си закупи везна и да прецени. всички му казваха, че най-вероятно резултатът ще е равен, но той тайничко се надяваше копнежът да надделее – иначе какъв би бил смисълът да се събужда сутрин?

като всяка друга събота сутрин и днес господин Съмърсет отиде на пазара, претрупан от бутащи се една в друга сергии, зад които стояха нелицеприятни господа, грозновати лели и баби, които повече от всичко на света желаеха отново да са млади.

извади списъка за пазаруване и тръгна между върволицата от хора, търсейки поне част от продуктите, които бе наумил да вземе за своя специален обяд. закупи 2 ябълки, чепка грозде, една възголяма диня, която едвам побра под лявата си мишница, орехи – с черупка и без, брашно, смляно пред очите му, торба розовеещи домати, две криви краставици с причудливи форми и един буркан щастие с цвят “праскова”.

беше поканил гости и смяташе те да си тръгнат доволни!

понякога в аромата на чай усещал нейното ухание, друг път пък виждал отражението й в топлата кафеникаво-зелена течност. разказа ми, че веднъж дори е усетил докосването й в съхнещите билкови листенца.

* * * * *

в съня си видял стълб дим, който се издигал в далечината. димът правил рязък завой, точно преди да се впише в облачното небе, и тръгвал хоризонтално нанякъде, сякаш търсил нещо. какво е търсил димът той не разбрал, но последвайки пътя, предначертан от бившия пламък, намерил малка къщурка, където го чакали един чайник, една чаша, един аромат и едни спомени.

* * * * *

преди да заспи отворил малката кесийка, която закупил от един знахар при едно от своите десетки екзотични пътешествия. вътре открил малки листенца с причудлив аромат, който обаче бил приятно подканващ. не бил сигурен как да ги погълне, тъй като не разбирал и частичка от това, което знахарят му казал, но някак си предчувствал, че трябва да ги направи на чай. сварил ги, сипал си една малка чашка, спазвайки интересна чаена традиция, която му била показана от една баба в малко тибетско селце, отпил, а после рязко му причерняло и се унесъл под уханието на малките сивкави изсушени билки, кротко спящи в кесийката, седяща плаха, отворена и разголена на ръба на масата.

* * * * *

когато тя си тръгнала, след нея останало единствено уханието на чай. тръгвайки след него, той се озовавал в малки селца, в гори, в билкови магазини и на още стотици магически места, които никога не предполагал, че ще види. търсил я навсякъде, воден от един единствен билков аромат, но не я откривал. затова решил да я потърси в сънищата си, а, за да направи тях достатъчно истински, всеки път преди да легне, пълнел чайник с вода, поставял вътре някоя от хилядите билки в своята колекция (понякога дори правил странни комбинации), сипвал сварената течност, движеща се обикновено между зелените и кафевите цветови нюанси, отпивал и просто поставял глава на пълната с гъши пух възглавница с надеждата да види отново в мрака нейните плавни и изпълнени с нежност движения.