11AM – от Боби Петров

вървя по неугледна пътека
понякога е хлъзгава
понякога е суха
тук-таме павирана
друг път кална или просто прашна
и всичко е потънало в сумрак
вървя и се препъвам в камъни
или в корени
или във тела
понякога дори си мисля
дали просто да не спра
но нещо ме тегли напред
и го следвам
една невидима ръка
държи моята и ме превежда
и ми показва пътя
и подозирам, че ръката е твоята
кажи ми само, ще дойде ли деня?

надали ще посетя скоро Япония
но Япония е на ръката ми
и реката се носи по ръката ми
и рибата плува срещу течението
и цветята избиват изпод огледалната повърхност
и някъде там вятърът вие
и червеното се бие с бързата вода
и цветовете са някак размити сред черното
и лилавите нюанси се вписват в бялото
и лотусите се поклащат от бързината на водата
и вълните ме удрят
и съм мокър
а всъщност съм вкъщи, на дивана.

сега веднъж видях една светкавица. нямаше гръм, нямаше звук, нямаше тътен, нямаше дъжд – една проста светкавица, една ярка ръка се пресегна от небето и хвана в дланта си къщата, стояща върху далечния хълм. когато постройката пламна, разбрах, че светлият гигант, пресягащ се за поздрав към онова семейство, носи проклятието да запалва всичко, което докосне. цар Мидас на унищожението. за миг къщата изчезна почти толкова бързо, колкото беше пламнала, ако не и малко по-бързо. нямаше писъци, нямаше реакции, нямаше сълзи.

а ръката се прибра и след няколко ужасно тихи минути се спусна отново.

гигантът просто искаше да си играе.