11AM – от Боби Петров

сънувах дим
сънувах огън
устата ми гореше
с нея думите пламтяха
и плюех пепел
и искри прескачаха в очите
ръцете ми безсилно хаотично
се опитваха
във въздуха да се стоварят
незнаен враг в лицето
да ударят
а сърцето ми се свиваше
не насън –
наистина
и тялото ми стегнало се беше
не мърдах, а болеше
и в съня съзнанието будно
се надбягваше със себе си
и така си мислих, че умирам
но усетих дланта ти върху
мене и
нежния досег на бледо спокойствие
и дъха на утрин
и дъха на блясък
и дъха на пролетни цветя
и дъха ти
и устните ти
меките ти устни
върху моите
и огънят угасна
и искрите се покриха
и ръцете спряха своя бяг
и съзнанието си почина
и тялото ми се отпусна
и събудих се спокоен
сякаш никога не съм заспивал.

ако ти трябва да си изкуство,
ще предположа, че си
като книгата, която се опитвам да прочета,
като музиката, която ми се иска да свиря,
като картината, която не съм сигурен,
че разбирам,
като филмът, който е заснет по онзи
изпипано перфектен начин,
като театърът, в който актьорите наистина
плачат на сцената.

но и аз и ти знаем,
че не си изкуство,
а си муза.

на бюрото ми е чашата
и чашата е пълна с кафе
и кафето е чай
и чаят е вино
и виното е дъжд
и дъждът вали
и дъждът е любов
и дъждът е тъга
и аз съм в дъжда
и търся теб
и търся теб
и търся себе си в теб
и, когато не те открия,
намирам маската
и свалям маската
и под нея се криеш ти
и свалям теб,
свалям лицето ти
и под лицето ти
съм аз,
който търси теб
и те целувам
и дъждът не спира
и ти си всъщност дъжда.