11AM – от Боби Петров

Банално и посредствено късче проза.

* * * * *

Понеделник.  И като всеки понеделник се успивам.

Ставам. Пия кафе, докато гладя ризата си. Заглеждам се в телевизора и разливам малко от течността върху синкавата дреха. Взимам нова риза. Гладя отново, този път кафе няма – изпих го.

Обувам си обувките, докато подреждам нещата в чантата си. Изправям се, заключвам и тръгвам.

Стълби, входна врата, улица, градски транспорт, друга улица, вече вървя пеша. Бърз понеделник.

И се спъвам. Разбира се, че се спъвам – по-важно ми беше да проверя дали съм сложил папката с фактури, отколкото да си вържа лявата обувка като хората.

И, като падам на земята, падам по лице. Нос в асфалта. Изпрявам се, заставам на колене и… малко петно кръв, върху ризата ми.

Поглеждам нагоре в опит да се съвзема, да накарам кръвта да спре и едновременно да се огледам дали някой се смее. Слънцето ми свети в очите и вместо смеещи се хора виждам няколко изненадани, няколко смутени, няколко загрижени, ама виждам и нея.

Едно прекрасно момиче с коса в цвят кестен, кестенови очи и заоблени като зрели кестени… черти. Красавица. И, или е халюцинация, или просто ударът е замъглил преценката ми, защото аз съм единственият, който я заглежда. Ама пък я заглеждам добре – от глава до пети, та чак изпускам едно безрасъдно „Брех!“.

И се влюбвам. От пръв поглед. Не, не, не е вярно – влюбвам се от първо падане. По баналния начин.

И тъкмо понечвам да се изправя, за да й кажа „Здрасти“, когато тя поздравява някакъв по-скоро грозноват младеж и го целува.

Влюбвам се, ама пак в неподходящото момиче. И понеже не обичам да бъркам, решавам, че тя всъщност не е толкова хубава, а просто съм се ударил по-силно или пък слънчевите лъчи, светещи в очите ми, са изкривили преценката ми. За всеки случай няма да се изправям още и ще си повтарям, че все още се освестявам, ‘щото знам ли – може да се окаже, че просто имам ужасен вкус и винаги ме привличат онзи тип, неподходящите момичета.

„Повече няма да правя така!“ – казвам си.

„Как?“ – пита ме едно русоляво момченце отстрани – явно пак съм се изпуснал и съм мислил на глас.

„Да падам“ – усмихвам му се и допълвам – „Моето момче, винаги проверявай дали си си вързал обувките!“

Изправям се, изтупвам се и, без да поглеждам към моята неподходяща (или грозновата по мое му) дама, се забързвам към офиса, защото вече е девет и двайсе и след десет минути ме чака оперативка, а трябва да измия кръвта от ризата си.

* * * * *

Bobby, out!