11AM – от Боби Петров

Будеше се само и единствено, когато чуваше звуците на градската среда. Шумът от клаксони, разговори, телевизори и музика – това бяха нещата, които раздвижваха кръвта му. И какво по-хубаво от това, че живееше в големия град – по този начин той беше буден постоянно.

Разхождаше се, вдишваше автомобилни изпарения и издишваше живот. Вечерите го караха да се чувства добре. Разминаваше се с хора, усмихваше им се, а моментите, в които някой го питаше за посоката, му бяха любими. Не знаеше имената на никой от тези забързани човеци, ала ги обичаше като свои братя и сестри. Всеки един от тях имаше какво да покаже, независимо дали го подозираше, или не.

Викаха му Чарли. Поне докато беше жив. Сега той беше поредният градски призрак – изгарящ за живот, но никога не можещ да го достигне истински. Единственото, което го отличаваше беше това, че обикаляше мръсните улици и се усмихваше всеки път щом чуеше уличната симфония.

Осъден да бъде завинаги част от урбанистичния пейзаж, но дори за миг не приемаше това за тегоба.

Вървеше денонощно, общуваше с нищо неподозиращите хора и се усмихваше.

А ти кога за последно видя призрак, който се усмихва?

Bobby, out!