11AM – от Боби Петров

Събудих се.

Отворих очи и посегнах да взема телефона си, за да спра шибаната аларма. Осъзнавайки, че е поредният ден, а часовникът по всичките ми дигитални устройства, както и аналоговият ми такъв, показваха седем и трийсет сутринта – бях готов да се разплача.

И един вътрешен глас ми проговори: „Недей, днешният ден е важен.“

И се успокоих. Наивно, вярвайки му.

Изправих се от леглото, взех бърз душ, пих кафе, слушах няколко любими парчета, които накараха кожата ми да настръхне сутрешно и непринудено, а след това облякох любимите си риза и дънки и отидох на работа.

По пътя към офиса изпитвах такава умора, каквато не бях изпитвал никога – такава беше всяка сутрешна умора в последните месеци. Бях готов просто да спра на средата на улицата и да изчакам някоя кола да ме понесе със засилка към лъскавата офисна сграда. Уви, не го направих – имах важна дневна цел, пък дори и да не знаех каква е… а и нямах смелостта за такава важна крачка в живота ми.

Стигнах до работа. Влязох. Направих кафе, поздравих секретарката и колегите и седнах пред компютъра си. Исках да поспя. Може и да съм го направил, не си спомням. Телефонът ме извади от сутрешния транс.

Излишно е да казвам, че работата вървеше бавно, протяжно, скучно и самоубийствено неадекватно. Всеки миг прекаран в този офис скъсяваше живота ми и ми шепнеше в ухото „За това ли учи толкова години?“ – заклевам се, че чувах как съзнанието ми ми се подиграва.

Успях да изкарам деня – тайната ми се криеше в няколкото изпити бири и безмислените разговори за мацки, кино и още нещо.

И офисното време свърши. Затваряйки голямата метална врата от външната страна си представях, че оставям зад себе си голям взривоопасен пакет под бюрото на секретарката и, излизайки от офиса, вървя целеустремено напред като някой екшън герой, докато сградата зад мен се взривява и хората наоколо започват да пищят и бягат. Ама не се случи така. Никога не бих събрал смелостта да го направя.

„Важен си. И денят е важен. Скоро ще ти споделя защо.“ – продължаваше да ми говори гласчето в главата ми. А аз безпрекусловно му вярвах.

Следваща спирка – среща с мацката, по която бях хлътнал от месеци. „Прекрасна“ – това е едната дума, която ще я опише идеално. Няма нужда дори да се опитвам да търся повече определения.

Видяхме се, прегърнах я и ми се искаше да я задържа по-дълго сгушена в мен, но тя се отскубна… буквално. Кого заблуждавах?

Заведох я на вечеря, хапнахме, говорихме си, смяхме се, беше супер среща… за мен. За нея беше излизане с приятел. Знаех, че е така, ама не исках да го призная. Страх ме беше.

Изпратих я до тях и умирах за нещо повече от тъпите “чао” и “радвам се, че се вияхме”. Разбира се, никога нямаше да посмея да направя каквото и да е, пък било то и без думи. А тя… тя или не знаеше какво „чувства“ (разбирай баналното „иска“), или беше по-страхлива и от мен. Ама реално тя имаше оправдание – беше от нежната страна на човечеството. И беше прекрасна. А аз бях тъп калъф.

Влезе във входа си, а аз стоях отвън и, насилвайки усмивка, се удрях в корема мисловно – „Идеален край на идеален ден“, казах си с въображаема ирония, а всъщност невидими сълзи се стичаха по сухите ми от зимния студ бузи.

И си тръгнах.

Вървях по тъмните улици с вдигната яка, опитвайки се да спра вятъра, който искаше да ме прониже директно в имунната система.

„Още малко“, каза ми моя скрит приятел.

И вървях.

Вървях и си мислих за деня. И как утре щеше да е същото. И после пак. И пак.

Прибрах се и си отворих бира. Изпих я на един дъх, пуснах телевизора и се опитах да се разведря, а вътрешно се разпадах на хиляди съставни частици. И после дойде време за сън – не го усещах с тялото си, часовникът ми го каза – все пак имах режим, който трябваше да спазвам.

И моят вътрешен глас ми заговори отново, но този път шепнейки, та затова и няма как да чуеш какво ми каза. Аз обаче го разбрах. Усмихнах се и се съгласих.

Съблякох скърбящите си, напоени с отчаяние дрехи и се пъхнах под завивките, леко потрепервайки, тъй като апартаментът ми не се отоплява особено успешно в тези шибани мразовити периоди от годината.

Легнах, посегнах към нощното шкафче, взех кутията кибрит, която бях приготвил, запалих клечка и я хвърлих върху чаршавите. А после заспах, топлейки се от огъня, който обземаше леглото ми и самия мен. Уж за последно.

Какво ми беше казал гласът ли?

Каза ми: „Тази вечер си толкова повече от преди. Тази вечер ще се измъкнеш.“

А аз му повярвах.

И се събудих от омразно познат звук и осъзнах, че бях сънувал всичко това.

„Разбира се… изходът никога не е толкова лесен“, изсмях се с тъжен глас и посегнах да взема телефона си, за да спра шибаната аларма.