“Слово”.

20/01/2013

„В началото бе Словото […] и Словото бе Бог.“

Дан, накратко от Даниел, имаше редица нереализирани мечти. Една от големите му такива беше да пише професионално.

Той искаше да бъде писател повече от всичко. Опитваше се, пишеше, четеше постоянно, ама все си мислеше, че нещо му липсва. Текстовете му никога не му се струваха толкова добри, колкото тези на любимите му автори. Разбира се, Дан не осъзнаваше, че е тъпо да се сравняваш с утвърдените имена, които се четат от милиони хора по света, докато си просто обикновен младеж в малка и по-скоро скапана държава.

И в един от гадните дни, когато Дан се беше прибрал от работа и искаше да си тегли ножа, разбирай чисто метафорично, той седна да пише – своеобразната терапия на всеки, който се занимава с думи. Надраска набързо две страници формат А4 и се отпусна на дивана. Прочете ги, ядоса се и ги изтри – поне ставаше лесно, модерните писатели (известни или не) най-често пишеха на своите компютри, както всеки би предположил, а ако някой ти каже нещо различно – по-скоро не му вярвай. Та, 2-те страници на Дан му се сториха най-ужасното нещо, което някога е излизало изпод пръстите му.

Нека сега се опитам да ти обясня за най-големия проблем на нашия герой – той винаги правеше едно от двете неща: 1) както споменахме по-горе, сравняваше действията и творбите си с тези на негови кумири и по този начин никога не успяваше да направи/напише нещо, което да е достатъчно добро; 2) опитваше се да направи/напише нещо, което да се хареса на неговите приятели и по-близки познати, тъй като не беше сигурен в собствените си възможности и по-скоро търсеше чуждо одобрение, а, както знаем, то никога не идва или поне не навреме.

И когато изтри написаните две страници съдържащи стотици думи, които описваха една градска любовна история, Дан се отчая. А, когато Дан се отчаяше, обикновено не обмисляше следващите си действия. Ето защо той бръкна в якето си и извади малко кафеникаво шишенце с бяла лепенка, на която пишеше „Слово“. Остави стъкления предмет на бюрото и опря глава в ръцете си, търсейки отговор на въпроса „Да го направя ли?“

И, така или иначе съм тръгнал да ти обяснявам някакви неща, нека ти разкажа за това какво извади всъщност Дан от джоба на своята връхна дреха. „Слово“ беше последният хит при субстанциите, които хората на изкуството употребяваха. Повечето от тях, които го бяха взимали, винаги обясняваха за „невероятните“ му способности – казвам „обясняваха“, защото се твърдеше, че „Слово“ трябва да бъде употребявано само на саме – така казваше дилъра. Дан беше взел шишенцето от един свой приятел (псевдо-поет), който му беше казал, че няма да съжалява, ако го пробва. Говореше се, че „Слово“ ти дава достъп до усещания (в смисъла на идеи), които никога не можеш да достигнеш иначе и можело изцяло да промени начина ти на мислене. Ето защо и всички мечтаещи да пишат, рисуват или да се заимаваш с каквато и да е арт дейност, но нещо им липсваше, умираха за „Слово“.

Слуховете твърдяха, че субстанцията се извлича от телата на мъртви поети и писатели, а според други – това беше поредното пласебо, което, комбинирано с алкохолните навици на своята аудитория, водеше до интересни последици. Както може би очакваш, никой всъщност не знаеше какво е „Слово“, нито пък от къде се появи така изненадващо в една юлска вечер.

Реши се. Взе шишенцето и, отваряйки го, усети лек хлад идващ от тясното му гърло. Нямаше мирис. Съдържанието беше течност, прозрачна, леко слузеста, наподобяваща слюнка. Дан отпи малко (липсваше и вкус) и зачака.

Следващите няколко часа бяха най-странното нещо, което беше преживявал. Първо се почувства изключително студено, а после температурата на тялото му се нормализира. Преживя това и си помисли, че може да е реакция на течността с организма му. Обаче нямаше как да обясни, че всичко, което изречеше се случваше. Да, правилно прочете: Поиска си бира, ей така на майтап, по-скоро оплаквайки се, и пред него се появи една брандирана бутилка. Пожела чипс – купа на бюрото. Телевизор, луксозен часовник, няколко банкноти от по сто лева – всичко това се появяваше в момента, в който Дан кажеше думите.

„Може да е халюцинация“, помисли си.

Реши да експериментира. Пожела си една прекрасна блондинка. На вратата му се почука. Отвори и видя големогърда, руса, банално красива и по-скоро сексапилна мацка, която не носеше нищо друго освен бельо, черно, полу-прозрачно.

Покани я вкъщи, а тя започна да го съблича още докато той затваряше вратата.

Известно време по-късно Дан беше изморен и гол в леглото си. Мацката се изпари веднага след като той изрева немощно „Не мога повече, ще припадна от умора!“

Не знаеше дали разбира правилно, но „Слово“ действаше като… магическа пръчка. Един вид „Божие слово“ – от това, което уж е създало света. Най-вероятно от там идваше и името.

После, все още гол, почна да си играе с възможностите на субстанцията и създаваше всевъзможни неща – фигури от керамика, дръвчета, върху които растяха пакетирани бадеми, театрални декори, в които разиграваше сценки със създадени от него герои и т.н. и т.н.

„Ха, дори няма нужда да се опитвам да пиша – мога да създавам разказите си наживо. Мога да измислям цели светове и да ги карам да се случват!“

Започна да си представя как покорява света с новооткритите си суперсили и това го караше да се чувства добре. Обаче усети и една буца вътре в себе си, която спъваше мечтането и не му даваше мира. Осъзна, че „Слово“ му позволява да бъде евентуално „гениален“ и „велик“ само защото му даваше възможността да прави невероятни неща – неща, които всеки можеше да прави, ако имаше достъп до тази субстанция. И това го караше да се чувства жалък. Сега разбираше защо всички използваха „Слово“ докато бяха сами и не позволяваха на никой да види творенията им. Хората на изкуството не биха позволили някой да ги помисли за посредствени или за мошеници – все неща, които популяризирането на „Слово“ щяха да предизвикат. Това беше катализаторът на творчество, беше въображение в шишенце. И Дан щеше да го използва, за да си помогне да развие и напише прекрасни истории, които първо щеше да разиграва със своите собственоръчно направени герои.

Сега обаче трябваше да си набави още от магическата течност, тъй като способностите му изчезваха малко по малко. Беше чул, че човекът въвел „Слово“ на пазара живее някъде из Лозенец. Облече се и тръгна да го търси в януарския мрак.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: