11AM – от Боби Петров

Виках й Холи – първо, защото приличаше ужасно много на моята нова изключително прекрасна интернет татуирана любов от Пенсилвания, която носи подобно име; и второ, защото изрично ме помоли да не казвам истинското й име в тази история. А аз все пак се водя джентълмен, въпреки че често не ми личи, та мисля да спазя това си обещание.

С Холи имахме най-очарователното приятелство на света – от тия, наивните по детски му, в които си споделяте всичко и не очаквате нищо в замяна. Може би това се дължи на факта, че нашето приятелство протичаше основно онлайн, нищо че живеехме на 15 минути разстояние пеша един от друг. Говорихме си по цял ден, смеехме се, разказвахме си всевъзможни истории, а се виждахме веднъж на няколко месеца (разбирай по-скоро никога).

И така, Холи беше очарователна млада дама, която ме предразполагаше да се отпусна напълно и не след дълго станахме доста близки. Толкова близки, че в един от онези дни се заприказвахме за любов, романтика и нашите преживявания свързани с тези странни съдбовни теми. И отново трябва да направя вметката, че основно тя разказваше, защото, както сигурно предполагаш, аз бях полу-бос при тия разговори – можеш да кажеш, че ходих в тях по чорапи.

„Имаше един младеж, с който се бяхме запознали в нета, аз тогава учих в чужбина. Той беше общ приятел с едни близки мои състуденти и, от приказка на приказка, започнахме да си пишем постоянно.“ – започва тя историята.

„Я преди да продължиш, вземи това парче – хубав саундтрак ми се струва!“ – прекъсвам я безцеремонно аз… често го правех. Още се чудя защо не ми е направила забележка досега.

„О, не, не харесвам Björk. Аз тука си слушам едни по-готини неща… До къде бях стигнала? А, да – младежът. Ами да, получи се там една интернет романтика през лятната ваканция и, когато се прибрах обратно в Онази-страна-която-за-целта-на-разказа-няма-значение-коя-е и той, представи си, ме чакаше на летището…“

„Да бе?! И после кво?“

„Ми после… забихме се и той дойде да живее в нас за няколко месеца… Още първата седмица ме запозна с техните. Ебати странния тип беше. Абе същност беше ужасно мил.“

„Уоу… интересно. Ама сега очевидно не сте заедно?“ – питам я по-скоро риторично, щото знам, че гаджето й е свеж момък. По-скоро свеж, щото с мацка като Холи трудно може да си момък (в онзи смисъл на младеж с неоткъснато цвете… един вид).

„Ами не, разделихме се, ама ти да видиш Виктор колко е як!“ – Виктор е свежият момък, за който споменах по-горе. – „Още на една от първите ни срещи ми каза, че ме обича по един от най-милите начини на света: бяхме в един шумен бар и той буквално ми го показа… със сърце, направено от ръцете си, а после ме посочи.“ – усещам през Skype-a, че в този момент Холи се усмихва само като се сеща за тази случка, а може би дори подскача на стола си в офиса на другия край на София.

„Ей, това ми напомня за една от най-яките истории, които съм чувал в последно време. Свързана е с думите „Обичам те“ – и започнах да й разказвам историята, която един друг писател разказа на мен, та затова нямам право да описвам в този текст.

И всъщност, докато водихме този сладникъв, леко банален, но повече от прекрасен разговор, никой от нас не осъзнаваше, че Слънцето е изригнало по-силно от това, което астрономите са очаквали и с което ни успокояваха по новините, и само след няколко седмици всички щяхме да сме мъртви.