Риск.

28/01/2013

„Не е правилно“ – казва И, а тялото му е някак сковано – поне до втората водка.

„Нищо, виж, че на ухото ти му харесва“ – отвръща му Н. и го дарява с нежна целувка, от което му изпуква тъпанчето.

Времето беше гадно тия дни, та внимавах да не се хлъзна по шибаните улици. Реално дори и да падна, дори да си разбия скапаната глава в тротоара на кой ще му пука?!

„А той къде е?“ – А. се тревожи.

„Нямам идея… в последно време постоянно е навън, почти не се прибира“ – отговаря М. през сълзи.

И вървя из тоя малоумен град, пълен с малоумни билборди и светлинки и не хора, а идиоти.

„Харесва ми, но това не го прави правилно“

„А кое е правилно?“ – пита го стройната Н. и се усмихва чаровно, почти перверзно.

Идиотия, братче. Нищо не е както трябва, постоянно си мисля, че съм стигнал дъното, а после разбирам, че мога и да копая надолу.

„Мислиш ли, че ти изневерява, М.?“

„Честно ти казвам, не знам. Преди месец бих ти отговорила със сигурност с „не“, но сега… къде може да е?“

Кво ме гледат ся тия тъпи кукери? Напушен съм, пиян съм, и кво?!

„Ето, дръпни си още веднъж“ – казва И. и й подава цилиндричната цигара. Н. всмуква бавно с плътните си устни и го издиша в лицето му. И. се дави през усмивка.

Ей, аре само да не се бутаме, братленце, че ще спра и ще ти потроша главата. А така, обърни се, тръгвай си по пътя, не ми е вечер.

„А знаеш ли поне коя е тя, подозираш ли?“

„Там е проблемът, дори не мога да знам дали не се налива сам в някой бар…“ – М. продължава да плаче.

И кво като е червено? И кво като има засилени коли? Да го духате всички. Рискувам.

„Искаш ли да отидем у нас?“ – гласът на Н. става мек и шепнещ, докато цялото тяло на И. настръхва от това – водката си е казала думата.

„Нека… нека рискуваме.“ – И. знае, че жена му го чака – вече не му пука.

„Ами защо не му се обадиш?“

„Не смея.“

„Рискувай.“ – А. е най-добрата приятелка, но дори тя не може да помогне на М. да се успокои. Мъжът й беше някъде, най-вероятно пиян, и общуваше с някоя по-красива от нея. Знаеше го.

Не му се обади. Те се изчукаха и им мина. Той цял живот не успя да си прости тази еднократна грешка. Стана така, че те двете спряха да си говорят – да бе, да… приятелство.

А мен ме пометоха на улицата и успях да видя тия разговори отблизо, дето се вика – от първа ръка. Когато исках бях А., а друг път – Н. и се стараех да вляза в роля, ей така – от скука. Винаги обаче бях жена – с облика на кучката, която караше скапаното Пежо, дето ме отнесе.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: