Кой си ти?

07/04/2013

Човек би си помислил, че вървенето из влажните улици на града, точно след падналия дъжд, би било приятно занимание – нали, сух си, ама пък мирише на чисто, на онзи мирис от измитата земя и т.н. и т.н. Е да, ама не. Има нещо безобразно тъжно. Още по-тъжно е и от това да вървиш докато вали дъжд.

Сега веднъж ми се случи такава случка.

Прибирах се. Изчаках прилежно да се извали, скрит под навеса на един плод-зеленчук, и се прибирах. И вървях, и слушах музика, и крачех забързано, а кецовете ми се подхлъзваха по влажния асфалт от време на време. Вървях, гледах надолу в земята и се стараех да не стъпвам в локвите, защото, преди време бях сънувал, че се смалявам и се давя в една от тях, защото, може би знаеш, не мога да плувам. И сега ме беше страх от тези малки езера, морета, ако искаш.

„Кой си ти?“ – чух глас.

Не му обърнах внимание.

„Кой си ти?“ – повтори гласът.

Намалих крачка, огледах се. После осъзнах, че гласът не идва от никъде около мен. Сетих се, че съм със слушалки и си погледнах телефона – да не би да е от някоя от новите песни, които качих по-рано сутринта – махмурлийска сутрин, не помня какво точно качвах. Не, не беше от там.

„Кой си ти?“

Спрях напълно. Поглед наляво – нищо. Поглед надясно – никой. Завъртях се на 360 градуса – ни вест, ни кост, само няколко локви в тясната уличка. Погледнах и нагоре – блоковете бяха тъмни, сякаш никой не живееше там. Само един единствен прозорец светеше, вгледах се. Перденце, зад него силует.

„Кой си ти?“

„Хей, има ли някой?!“ – извиках.

Силуетът не помръдна.

„Кой си ти?“

„А ти кой си?“ – провикнах се пак.

„Кой си ти?“

Косъмчетата на врата ми започнаха да се изправят. Нали знаеш – като те наблюдават се чувстваш странно. Като си мислиш, че около теб има нещо мистериозно или неестествено – отново. Сега си представи да те наблюдава призрак, силует, нещо скрито – така се чувствах.

„Покажи се, мамка ти!“ – бях изтръпнал и започвах да треперя – още не мога да преценя дали беше заради влагата и хладината, или заради човекът, който ме зяпаше от единствения светещ прозорец по цялата мрачна и тясна улица, осеяна с десетки малки кладенци.

„Кой си ти?“ – силуетът постави ръка върху прозореца.

Сигурно полудявам. Понечих да продължа по пътя си, да побягна, да се махна от тази тясна и скрита улица – коя беше тази улица? Защо изобщо минавам от тук? Къде съм?! Не успях да помръдна. Погледът ми беше вперен в онзи прозорец, в силуета, в ръката му, и не можех да помръдна. Тялото ми искаше да бъде тук, а страхът ме удряше директно в гърдите. Усетих рязка болка. Паднах на колене – в една локва, разбира се.

„Кой си ти?“

Гласът започваше вече да кънти в главата ми. Не чувах нищо друго – само едно далечно ехо на този въпрос. Мъжки глас, някак познат.

Ръката се отдръпна. После иззад пердето се подаде един пръст, който написа на прозореца, да, позна, ОНЗИ въпрос.

Разплаках се. Исках да избягам. Ударих си шамар – не се събудих. Погледнах към небето – звездите ме гледахе и ме питаха едно и също нещо, чувах гласовете им как се сливат в хармония с гласа на силуета.

Успях да взема един камък. Насилих се и го хвърлих. Разбих прозореца, пердето се размърда.

Иззад него видях моето лице, стоеше върху онзи силует. Усмихна се.

Локвате ме погълна.

* * * * *

Нямам представа какво се случи. Какъв ли беше онзи човек?

„Щура работа“ – казах си, дръпнах перденцето на кухнята, изгасих лампата и отидох да си дочета поредния разказ на H.P. Lovecraft

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: