11AM – от Боби Петров

Седях на един стол, премислено разположен на балкона. Премислено, защото летните слънчеви лъчи се спускаха и напичаха голяма част от моето любимо място в апартамента, докато малката почти-гора от саксии с цветя и цветя в саксии скриваха едно ъгълче с прошарената си сянка. Столът беше по средата – нито на припек, нито на сянка.

Четях сравнително интересна книга от иначе модерния си таблет. Чудих се дали затова технологиите се развиват – за да можем да вършим стари и добре познати действия, но през по-объркани устройства. После се чу звук и осъзнах, че съм получил мейл – нищо, щях да го видя по-късно.

Пиех и кафе. Беше сутрин, все пак. Отпивах бавно от течността, примесена с малко обезмаслено мляко и точно две лъжички захар. Чувствах как кофеинът разширява вените ми и забързва кръвообращението, което пък точно в този момент се отрази и на един странен тик при дясното ми око, което от своя страна започна да потрепва нервно, сякаш чакаше някой да го помилва и да му каже да се успокои.

Уви това не се случи.

Всъщност нищо не се случи.

Това е един текст, в който няма действие. Изключаемо отпиването на кафе и четенето на книга, разбира се.

Всъщност аз и балкон нямам, а столът е ужасно неудобен.

Като се замисля, и кафето си изпих вече, а таблетът ми се зарежда в съседната стая.

Да, май и мен ме няма.

Добре, нека завърша така:

Това е един текст, в който няма действие и всъщност, аз също липсвам. Само тикът е там и окото ми нервно потрепва, опитвайки се да ми каже да се събудя.