11AM – от Боби Петров

– Здравей, липсваше ми! – казвам иронично сякаш на въздуха и отпивам от питието в чашата си.

Сам съм, в стаята е тъмно, а музиката придава един ненатрапчив, но лирично-неприятен акцент на ситуацията.

Със Заблудата сме стари познайници – навестява ме и ми носи от своята отрова – понякога аз си я поисквам, друг път тя решава, че съм й редовен клиент и затова ще ми прави отстъпки и ще идва в произволни моменти да ме навестява.

– Здравей, как си? – пита ме.

Първия път се срещнах с Нея, когато бях в четвърти клас и бях влюбен. За пръв път. Тя беше от моя клас и бяхме „близки приятели“ – да, сякаш в четвърти клас осъзнаваш какво е това и очакваш да значи нещо. Накратко – аз я питах „Един приятел харесва едно момиче, как според теб да я покани на среща“, а Тя ми отвърна с това, че „стана гадже“ на едно приятелче от квартала, с когото събирахме покемони. Знаеш как е.

– Ами добре съм, ние май отдавна не сме се виждали? – отвръщам й аз с нарастващо заядлив тон.

За втория път прескачам напред и вече сме в гимназията. Тя (да, отново за Нея ще става въпрос, макар този път това да е друга Тя, въпреки че за мен няма значение – Тя е една и винаги ще е с голяма буква, просто лицата й са много) беше … да, позна, моя близка приятелка. Говорихме си постоянно и често и всичко беше супер, само че Тя имаше приятел. Но пък се раздели с него и тогава моята дилърка се върна. Накратко (версия 2.0) – Тя „отвори“ себе си пред мен и после… се събра с приятеля си, а аз останах с бутилката бира в уста и празно пликче на бюрото.

– А, чак пък отдавна? Не помниш ли тук преди няколко месеца, когато… – спирам да я слушам, нямам сили, а тя сякаш се подсмихва, докато ми отговаря.

Прескачам още малко. Взимам въображаемия молив и пренавивам леко касетата напред, за да не ти доскучае. Сега е преди около година и Тя е чудесна. Аз вече не съм съвсем онзи наивен хлапак и „знам какво искам от живота“. Излизаме честичко и всеки път минава по-добре от предния. И тогава бръкнах в джоба си, намирайки там пликчето, оставено от Заблудата. Не помня обаче да съм го искал. Трето накратко – Тя в момента не е сама и настоява да ме запознае с обекта на обичливите си емоции – май си мисли, че сме приятели или нещо такова.

– Знаеш ли какво? Тръгвай си – не мога да те понасям, ужасна си, не искам да те виждам повече! – най-накрая събирам сили и й казвам, сигурно е от поредната чаша джин.

– Нима не се познаваме отдавна? Как смееш да ми говориш така?

– Именно, защото се познаваме отдавна! Твърде отдавна! Не искам да си около мен, пречиш ми!

Тя също е чудесна. Не, Тя е прекрасна. Кара онова синьо птиче под лъжичката ми денонощно да потрепва с крилца и да припява в тон с идващата есен. Обаче нещо не е както трябва и аз почти го осъзнавам, когато…

– Нима не знаеш, че есента ми е любимият сезон? – казва Заблудата и ми подава ръка, в която виждам едно възголямо пликче. Навикът и той е копеленце и ми казва „Здравей“, взимайки пликчето с лявата ми ръка, докато изхвърля Съзнанието с дясната.

И пак съм щастлив.