11AM – от Боби Петров

чичо Пламен живееше на третия етаж отляво. беше благ побелял мъж на незнайна за съседите възраст. бръчките в лицето му показваха само част от онова, което бе преживял, но дори само те вдъхваха сериозен респект. 
всяка сутрин чичо Пламен разхождаше спомените си по перваза на балкона, редейки ги един до друг и посипвайки ги с пепелта от запалената първа цигара. кафето си държеше в ръка, сякаш беше най-близкият му приятел. погледът пък беше вперен винаги нагоре, следящ белите облаци и дърпащ ги с тънки невидими конци напред-назад из небето.
друго любимо занимание на мъжът бе да се разхожда из квартала привечер, когато хората се прибираха от работа, децата играеха шумно по обсипаните с боклуци полянки, а кучетата тичаха ли тичаха след подхвърлените от стопаните им топки и пръчки. всяко едно лице, което чичо Пламен виждаше, оставаше запечатано в съзнанието му, зашиваше се като бяла прежда в мозъка и държеше разсъдъка му цял, пък макар и криво закърпен.