светлата ръка.
15/06/2014
сега веднъж видях една светкавица. нямаше гръм, нямаше звук, нямаше тътен, нямаше дъжд – една проста светкавица, една ярка ръка се пресегна от небето и хвана в дланта си къщата, стояща върху далечния хълм. когато постройката пламна, разбрах, че светлият гигант, пресягащ се за поздрав към онова семейство, носи проклятието да запалва всичко, което докосне. цар Мидас на унищожението. за миг къщата изчезна почти толкова бързо, колкото беше пламнала, ако не и малко по-бързо. нямаше писъци, нямаше реакции, нямаше сълзи.
а ръката се прибра и след няколко ужасно тихи минути се спусна отново.
гигантът просто искаше да си играе.
ако ти си изкуство.
12/06/2014
ако ти трябва да си изкуство,
ще предположа, че си
като книгата, която се опитвам да прочета,
като музиката, която ми се иска да свиря,
като картината, която не съм сигурен,
че разбирам,
като филмът, който е заснет по онзи
изпипано перфектен начин,
като театърът, в който актьорите наистина
плачат на сцената.
но и аз и ти знаем,
че не си изкуство,
а си муза.
Story Cubes: Костенурката на Гошо.
07/06/2014
* * * * *
Сега веднъж Гошо имал костенурка. Всъщност нека започнем малко по-отдалеч.
Гошо учил право и бил от онези бъбриви младежи, които сякаш винаги успявали да накарат събеседниците си да се усмихнат. Въпреки че Гошо бил привлечен от филмите за индианци и от тези за рицари, той тайничко се надявал да бъде ветеринар, а не историк, както може би човек би предположил. Защо бил избрал да учи право би ме попитал, може би? Ами защото майка му така казала. А той всъщност искал да лекува рибките и другите животни.
Не, не си създавай грешно впечатление. Всъщност няма какво да те лъжа – Гошо реално е голям загубеняк и още от малък децата му се подигравали, защото дори в гимназията, отивайки до магазина, носил малко сметало, за да прецени какво да си купи и дали ще му стигнат парите.
Та започнах историята с костенурката на Гошо. Костенурката се казвала Спас и … сега веднъж се скрила толкова надълбоко в черупката си, че изчезнала и никой не я видял повече.
Ами… това е.
11AM - от Боби Петров 