11AM – от Боби Петров

стоиш като раздвижена красива статуя,
монумент, показващ друго време,
далечно, минало, но никога сегашно,
танцуваш под музика, която
чувам тихо във главата си,
виждам те, а теб те няма,
кого ли заблуждавам?

Той беше заровил лице в косите на нейния петък, предхождан от един съвместен четвъртък, който остана във времето някак недооценен по редица причини. В главата му, мисълта за предишната вечер беше толкова пъти повтаряна, че бе започнала да се изкривява и да се лута из коридорите между истината и фикцията.
С други думи – четвъртък вечер беше идеалната вечер, но само в ароматните спомени за дъжд, няколко откраднати усмивки, две сини очи, вперени в неговите и един силует, който беше изтекъл измежду прегръдката му като пясък в шепа.

уикенд клише.

чупливата ти коса
върху възглавницата ми,
точно преди слънцето
да те изтрие.