край.

14/06/2015

удар.
събуждаш се и плачеш.
удар.
ядеш торта и бягаш като луд,
пукаш балони, отваряш подаръци,
приятелите ти са навсякъде
и са кой от кой по-безгрижни.
удар.
влюбваш се за пръв път,
макар още да не знаеш,
че е влюбване.
удар.
целуваш момиче за пръв път,
приятелите ти вече са по-малко,
но някак по-истински.
удар.
мислиш си, че цял живот ще учиш,
нещата са се променили безвъзвратно
и продължаваш напред.
удар.
търсиш смисъла на живота,
опитваш се да разбереш кой си,
низ от приятелства, низ от любови,
низ от ситуации, които една с друга
не правят смисъл.
удар.
едната романтика.
деца. усмивки и семейни албуми.
почивка на черноморието,
куче и вноски за апартамент и кола.
удар.
децата ядат торта и тичат като луди,
надуваш балони и имаш странно дежа-вю.
удар.
побеляла коса и едно спокойствие,
което води течението,
по което си се пуснал.
грижиш се за другите много повече,
отколкото за себе си.
удар.
трудно се придвижваш,
четеш книги, гледаш телевизия,
не слушаш музика и не ходиш на кино,
защото вече не ги разбираш.
удар.
заспиваш и чуваш чужд плач.
някой от ударите сред клишетата
със сигурност ще е последен.

Advertisement

фантом.

07/06/2015

потропа фантома с тежка ръка,
присвита в кокалест лакът.
по плаща му прашен полепнали бдят
мракът, страхът, тишината.
под плаща пък тътри се само една
грохнала физиология на тъгата.
“защо си сам”, попита ме с тежък глас.
“с кого да съм”, отвърнах плахо.
“на кого остави тежестта”, попита ме.
“тук е, вътре е прибрана”, отвърнах.
“къде ти е нощта”, попита ме.
“нося я като дреха, нима не виждаш”, отговорих.
“песента чуваш ли”, попита ме.
“оглушах от звука на мъглата”, отговорих.
“хвани ръката ми”, каза ми.
“не искам да тръгвам”, отговорих.
“какво има тук за теб”, попита ме.
“и малко да е, нека изчакам”, отговорих.
“ще продължиш да си сам”, каза ми.
“надявам се за още само кратко”, отговорих
“кого чакаш”, попита ме.
“себе си”, отговорих.
“теб отдавна те няма”, каза ми.
“аз не съм повече от лъч, отразен в огледало”, отговорих.
“облаците нима не крият слънцето”, попита ме.
“облаците не ще скрият нея”, отговорих.
“нея ли чакаш”, попита ме.
“без нея мене ме няма”, отговорих.
прибра си ръката, прибра си и плаща,
поклати глава и си тръгна,
остави ме сам със липсата,
и онова тромаво зло – тъгата.

в тъмното.

04/06/2015

стреляме в тъмното
с халосни патрони
със сигнални ракети,
които не светят,
с последни отчаяни викове,
малко преди да се стопим
като луната, която загасва плахо
зад хоризонта,
като ароматната свещ,
която опитва да пропъди
аромата на страх и на самота.
влажността от очите
попива в дрехите ни
и полепва по кожите ни
като лятна горещина
край морето от емоции,
където изгубихме себе си
и в чиито пясък потънахме
завинаги.

%d bloggers like this: