11AM – от Боби Петров

с бели конци
са съшити крайниците
и съзнанието ти.
бели очи
се подават
зад маска след маска
след маска,
които сменяш през секунда
от тук, до следващата възкратка
спирка на стрелката.
часовникът тиктака
и отброява моментите,
в които си изгубен
потъват ти краката
в кал и гнус и липса
и краката ти ги няма,
защото бялото в очите
ги е съчинило,
скъсаха конците
тези дърпания,
с които
опитваш да изтеглиш себе си
от блатото
като барон Мюнхаузен,
ала нямаш кауза,
изгубил си и нея някъде по пътя
и тръстиката и палиш,
дърпаш, няма смисъл.
белите конци са черни,
очите и те не светят
и черен си и ти
и вътрето ти
и заспиваш,
докато не те събудят
с целувка,
като шибан
спящ принц в легло от тръни
и зад тебе тътен
гони те в съня ти
сред перфектна буря,
сред вълни и сирени
и гарвани и стърготини
и разбити в камъните рими.
и след време ще четеш за себе си
във книги, във истории, във поеми
и в спомени пробити, сиви и клиширани,
и липсващи и мръсни.
всяко “ти”, ще видиш,
ще започва с
“нямало едно време,
а можеше да има…”