11AM – от Боби Петров

В една хубава квартира в идеален център на столицата живееше Карл, който родом беше от някакво забутано градче в Германия. Майка му пееше йодлерски песни, а баща му събираше редки пощенски марки с ликовете на генерали от Втората световна война.

Карл работеше като бизнес консултант в собствена агенция. Беше избрал България за свой настоящ дом, тъй като му харесваше това, че тук всички са влюбени в акцента му и смешният начин, по който говореше български, печелеше сравнително лесни пари, животът беше някак по-спокоен и, разбира се, обожаваше българските жени.

И, като всички други, Карл живееше в низ от кожени дни. Нали знаеш, от ония, в които още от сутринта влизаш в кожения костюм и слагаш маската. Банално е, ама трябва да си свикнал/а вече с това, че обичам клишетата.

Кожените дни на Карл включваха оперативка сутрин с неговите служители, няколко срещи преди обяд, после вкусни традиционно български гозби (предпочиташе баницата пред всички наденици на света), а следобядът беше времето, в което разписваше документи, съставяше анализи и правеше всички други неща, които си представяш един консултант да прави.

Сега беше вторник. Карл излезе от квартирата си (знаеш ли, май беше някъде по Шишман) и се запъти към офиса на агенцията си (който нямам идея къде точно се намираше…) и по пътя видя една девойка. Точно негов тип, ако може изобщо да се каже, че той имаше определен тип. Нямаше как да не я заговори (клишетата, нали помниш?)

„Здраве-и-те“ – българският му не беше толкова лош, колкото човек би предположил.

„Здравейте“ – усмихна се дамата.

„Триабвасе да в-и каза „здрасти“, мног-о сте хубав…ъм, хубава!“ – и се изчерви заради допуснатата грешка.

„Ах, благодаря Ви, господине!“ – засмя се тя. Истината е, че момичето имаше доста лоша сутрин и този разговор й се стори по-скоро приятен, отколкото притеснителен.

„Как се каз-ват-е?“ – попита Карл.

„Рая.“

„О! Ка-то Рай! Heavenly!”  – засмя се нашият герой. Сега беше неин ред да се изчерви.

И продължиха да си говорят, размениха телефоните си и се уговориха да се видят за по питие. Денят и на двамата продължи прекрасно след тази случка.

Сега беше сряда. Карл се събуди и беше прекалено усмихнат (ако има такова понятие) – още го държаха положителните емоции от срещата с момичето. Взе решение днес да не бъде поредният кожен ден. Ето защо просто се изправи и отиде направо да измие зъбите си, без изобщо да се замисли да облече кожата си. Разхождаше се гол, прозрачен и истински, така както го беше родила любимата му майка – не, не германската йодлерка, а душевната му майка… или пък тук прекалих с въображението? Потърпи още малко.

Изпи кафето си, което уж трябваше да се изсипе на земята поради липсата на физическо тяло, а то просто изчезваше в нищото, и реши, че ще излезе да се разходи – така и така е невидим, без кожа, та нямаше нужда дори да се облича.

Излезе, започна да върви под слънчевите лъчи и бавно, но неусетно започна да се разтваря във въздуха. Съвсем беше забравил, че кожата му е единственото нещо, което го държи цял (или по-скоро физически). Няколко минути му трябваха, за да се изпари напълно и да бъде погълнат от софийската атмосфера. В смисъл наистина, не си измислям! Казах ти да почакаш още малко…

И какъв мислиш е изводът от тази история?

Ами, че романтиката може да те доведе до душевно състояние, в което се сливаш със света.

Или пак обърках?

Човек би си помислил, че това е история за един мъж, който умира два пъти…

Той не се различаваше от останалите мъже, които можете да срещнете на улицата или в кафето, или в метрото, или където и да е. Единственото, което трябва да знаете за него е, че не знаеше кога спи, нито кога е буден.

Той ставаше сутрин и беше до хубавата си жена, която обичаше безумно много. Изправяше се, правеше кафе за себе си и за нея, закуска, целувка за довиждане, работа, вечеря. После обикновено гледаха филми, обсъждаха книги, слушаха музика, излизаха с приятели или просто седяха вкъщи и се наслаждаваха на компанията си в тишина, всеки с книга в ръка. Понякога времето им минаваше и в чисто физически удоволствия. И после си лягаха. И заспиваха. Поне тя.

Вместо да заспи и да сънува, той се събуждаше. Беше сутрин. Спеше до хубавата си жена. Тя обаче наистина спеше, и не помнеше случките от предната вечер (или сутрин, или ден, или реалност, или както искаш). Обличане, кафе, закуска, работа, книги, свободно време, секс, всичко. Ама сякаш беше с друга любима. И после си лягаше.

И пак се събуждаше.

… този мъж умираше два пъти и то всеки ден – всеки път щом заспеше и всеки път щом се събудеше, просто защото не можеше да изкара пълноценно времето с жената, която обичаше толкова силно.

* * * * *

… а истината всъщност беше, че не той сънуваше нея, а тя него.

Човек би си помислил, че бихме били другаде, ама не – стояхме в един бар. Абсолютно стандартна обстановка. Не само защото това е такъв тип творба, а сякаш, защото всички интересни случки и истории започват именно по този начин. Няма значение сега, дай да ти разказвам.

В бара бяхме и пиехме бира след поредния работен ден. Работен за мен, защото събеседникът ми, Д, е един такъв тип човек, който нямаш идея с какво се занимава. Запознах се с него оня ден, случайно, на улицата. Помоли ме да го упътя до най-близкия магазин, за да си купи цигари и един шоколад. Обичал бил шоколад. С лешници. Цели. И докато ми го казваше, зеленоокият му поглед ме гледаше някак налудничаво. Няма значение…

Разказваше ми своята, цитирам „история, която не обхваща толкова дълъг период от живота ми, колкото човек би си помислил“.

Междувременно, на другия край на София, по същото време, една мацка се прибираше към вкъщи, ама беше някак нервна. Кварталът беше един от ония по-крайните, а тя вървеше, потропвайки с токчетата по тъмната улица, заобиколена от кални тротоари.

Бил женен, Д имам предвид, отскоро. Сравнително отскоро.

„Тогава ли почна тоя тъжен период?“ – питах го, а той ме изгледа ужасно свирепо, не обичал да го прекъсват.

Жена му била от дамите, които са очарователни по свой начин, но не била „нищо особено“. Ей това не го разбирам, не може да не е „нищо особено“, просто защото всеки е особен по свой собствен начин. Аз съм особен с това, че разсъждавам повече отколкото трябва, Д пък обичаше шоколад с лешници и така нататък. Няма значение…

Дамата беше стигнала входа на блока и си отключваше още по-нервно, едно такова сякаш просто се притеснява или очаква нещо, а не като да я е страх от това, че някой (или нещо) може да я нападне в тоя скапан квартал, особено както има една единствена улична лампа, която от своя страна премигва постоянно и издава ония звуци, от които ти настръхват косъмчетата на ръцете и врата. Отключи си и влезе, качи се в асансьора и се прибра. И зачака.

Влюбен бил, отново за Д говоря, ама един ден нещо се било променило. „Като по филмите стана“, каза ми и се разсмя. Усетил, че любимата му започнала да се отдръпва малко по малко и той не намирал логично обяснение за това. Търпял, опитвал се, ама нещата не отивали на добре.

А на звънеца на апартамента се позвъня и хубавата по някакъв обикновен начин жена се изправи и отвори. Пред нея стоеше мъж, висок, добре сложен, и се усмихваше. И тя се усмихна. Покани го вътре и започнаха да се събличат, ей така, без да кажат нито дума. А нервността в погледа й се беше стопила.

Предполагал бил, че тя му изневерява. Сигурен бил. Питах го как може да е толкова сигурен, а той ми каза, че я бил виждал. Обаче тя не знаела. „Как така?“, питах го, а той ми каза, че не бил наоколо, когато се случвал самия акт, но въпреки това ги виждал. Точно както сега. „Кога сега? Сега сега?!“ – „Да“, каза ми, „Точно като сега“ и се усмихна, а превръзката на окото му се повдигна лекичко и с ужас видях, че отдолу е празно, дупка. Беше едноок, а аз просто си мислих, че се е ударил или де да знам, нещо е станало.

Докато жената и високият мъж се бяха отдали на страсти, достойни за старите еротични, не – направо порно филми, едно самотно зелено око се беше подало от дамската чанта, изоставена на масата и ги гледаше.