11AM – от Боби Петров

влакът се бави,
влакът няма всъщност спирки.
сам съм на перона
на гара без кондуктори,
без релси,
без семафори,
без други пътници,
без дори да е гара.
влакът не ме чака,
не чака и теб,
никога не ще го дочакаме,
никога не ще се качим.
имаме уж билети,
но те се разпадат в ръцете ни,
изтичат като пясък през пръстите,
вятърът ги развява из въздуха.
дали някога ще достигнем
крайната точка на своето пътуване?

ако вселената се събира
в орехова черупка,
ти ли ще си орехотрошачката,
която ще ми помогне
да я погълна?
и в този ред на мисли
ще си я споделим ли?

ако жегата не ме погуби,
със сигурност ще го направиш ти,
стоейки някак си небрежно
винаги встрани.