11AM – от Боби Петров

Гледай сега, опитвал ли си да опитомиш самодива? Е, аз опитах. Чакай да ти разкажа.

Беше сряда вечер, а както знаем сряда е малкият петък и човек излиза да се почерпи, така, среднисто един вид. Аз не правя изключение.

Бях в едно малко барче и, докато пиех, видях една мацка. Баси, колко от историите ми започват така, чак ме е срам… Та видях я аз, ама и тя ме видя. Пък взехме, че се поусмихвахме малко един на друг, от питие на питие, та от крак на крак, после от лаф на лаф и накрая от целувка на целувка и нали… вкъщи.

Беше хубаво, абсолютно, ама само това ще ти кажа, че нали възпитание, знаеш как е.

И докато я гледах сутринта как се протяга нещо в мен трепна. Ох, добре, кво да те правя, нека ти разкажа – черната й коса се спускаше по голите й рамене, а ръцете й се опъваха във въздуха под сутрешните лъчи. Нослето й беше от онези симпатичните, дето очакваш всеки момент да накарат човека срещу теб да кихне, а то не се случва и това го поддържа в един непрестанен момент на сладко изражение, което просто няма как да не е съпроводено с  усмивка, сещаш се нали? Протягаше се, а беше още гола. Няма да ти разказвам повече за нея, не щото няма кво да ти кажа, напротив, просто не ми е работа. После се изправи, нахлузи една моя тениска и отиде да се измие, а аз седях проснат в леглото, полу-завит, и се хилех като глупак.

Ама пък беше хубава сутрин, няма кво да се лъжем.

Та чаках я да се върне от банята и си мислих всякакви неща и по някаква причина се сетих за нещо, което бях чел предните дни. Нещо свързано със самодивите.

Четох, че тия прекрасни създания имали неземна красота – ами и моята мацка имаше, окей. Четох, че те можели да накарат всеки момък да се разтопи само като го гледали – тя и без да ме гледа аз се разтапях, брои се. Четох, че контролирали природата и можели да парализират момците – сигурен съм, че, ако тя си тръгне, аз нямаше да имам силите да стана от това легло и щях да се удавя в реки от собствените си сълзи (окей де, прекалих малко, ама стига и ти с тая критика).

Ами изводът беше само един – мацката беше моята градска самодива. Сто процента. Не сто, ами триста!

Така… какво още пишеше? Пишеше, че, за да опитомиш някоя самодива, трябва да вземеш нещо нейно – силите й се криели в дрехите, аксесоарите и принадлежностите й.

Мислих ги тия неща, а после станах набързо, нахлузих дънките си, взех нейните дрехи и ги бутнах набързо под леглото. После отново легнах и я зачаках със самодоволната си усмивка – сега щеше да е моя! За постоянно!

Да де, ама не съвсем… тя се върна от банята, започна да се оглежда, не видя дрехите си и се развика. После погледна под леглото, взе набързо всичко, облече се и, крещейки, ми вкара такъв прав в носа, че съм щастлив, че лицето ми е още цяло. Тръшна всички врати зад себе си и повече не я видях.

Обаче пък си забрави часовника. И аз все още ходя в оня бар, всяка вечер при това, с часовника й в джоба ми, очаквайки да я видя и да си я върна… поне за още една нощ.

В една хубава квартира в идеален център на столицата живееше Карл, който родом беше от някакво забутано градче в Германия. Майка му пееше йодлерски песни, а баща му събираше редки пощенски марки с ликовете на генерали от Втората световна война.

Карл работеше като бизнес консултант в собствена агенция. Беше избрал България за свой настоящ дом, тъй като му харесваше това, че тук всички са влюбени в акцента му и смешният начин, по който говореше български, печелеше сравнително лесни пари, животът беше някак по-спокоен и, разбира се, обожаваше българските жени.

И, като всички други, Карл живееше в низ от кожени дни. Нали знаеш, от ония, в които още от сутринта влизаш в кожения костюм и слагаш маската. Банално е, ама трябва да си свикнал/а вече с това, че обичам клишетата.

Кожените дни на Карл включваха оперативка сутрин с неговите служители, няколко срещи преди обяд, после вкусни традиционно български гозби (предпочиташе баницата пред всички наденици на света), а следобядът беше времето, в което разписваше документи, съставяше анализи и правеше всички други неща, които си представяш един консултант да прави.

Сега беше вторник. Карл излезе от квартирата си (знаеш ли, май беше някъде по Шишман) и се запъти към офиса на агенцията си (който нямам идея къде точно се намираше…) и по пътя видя една девойка. Точно негов тип, ако може изобщо да се каже, че той имаше определен тип. Нямаше как да не я заговори (клишетата, нали помниш?)

„Здраве-и-те“ – българският му не беше толкова лош, колкото човек би предположил.

„Здравейте“ – усмихна се дамата.

„Триабвасе да в-и каза „здрасти“, мног-о сте хубав…ъм, хубава!“ – и се изчерви заради допуснатата грешка.

„Ах, благодаря Ви, господине!“ – засмя се тя. Истината е, че момичето имаше доста лоша сутрин и този разговор й се стори по-скоро приятен, отколкото притеснителен.

„Как се каз-ват-е?“ – попита Карл.

„Рая.“

„О! Ка-то Рай! Heavenly!”  – засмя се нашият герой. Сега беше неин ред да се изчерви.

И продължиха да си говорят, размениха телефоните си и се уговориха да се видят за по питие. Денят и на двамата продължи прекрасно след тази случка.

Сега беше сряда. Карл се събуди и беше прекалено усмихнат (ако има такова понятие) – още го държаха положителните емоции от срещата с момичето. Взе решение днес да не бъде поредният кожен ден. Ето защо просто се изправи и отиде направо да измие зъбите си, без изобщо да се замисли да облече кожата си. Разхождаше се гол, прозрачен и истински, така както го беше родила любимата му майка – не, не германската йодлерка, а душевната му майка… или пък тук прекалих с въображението? Потърпи още малко.

Изпи кафето си, което уж трябваше да се изсипе на земята поради липсата на физическо тяло, а то просто изчезваше в нищото, и реши, че ще излезе да се разходи – така и така е невидим, без кожа, та нямаше нужда дори да се облича.

Излезе, започна да върви под слънчевите лъчи и бавно, но неусетно започна да се разтваря във въздуха. Съвсем беше забравил, че кожата му е единственото нещо, което го държи цял (или по-скоро физически). Няколко минути му трябваха, за да се изпари напълно и да бъде погълнат от софийската атмосфера. В смисъл наистина, не си измислям! Казах ти да почакаш още малко…

И какъв мислиш е изводът от тази история?

Ами, че романтиката може да те доведе до душевно състояние, в което се сливаш със света.

Или пак обърках?