11AM – от Боби Петров

Това е история, която надали някой друг ще ти разкаже.

За тази история не се знае кога точно се е случила, нито пък къде.

Дори е възможно тази история да е изцяло измислена от човека, който ми я разказа.

Нещото, което знам със сигурност обаче, е, че тази история е една от онези, които трябва да бъдат чути.

Част 1: „За Стамен“

Стамен е главният герой тук.

Стамен е кръстен на баба си Стомна и още от дете винаги е знаел, че ще постигне нещо сравнително важно. Това, което не знаеше, е, че много хора преди него са си мислели същото и че той живее една банална мечта.

Къде е роден Стамен няма значение за нашата история, нито пък кога. А и това са факти, които по-скоро никой не знае със сигурност.

Към момента на действието в историята Стамен живееше в един сравнително голям град на брега на море (или океан) и работеше скучновата работа в скучноват офис, заобиколен от скучновати хора със скучновати семейства и още по-скучновати мечти. Стамен беше на двайсе-и-няколко и все още не се беше отказал от идеята, че не е роден да бъде сивкав роб, който вдига телефони и подрежда документи, били те виртуални или физически.

Стамен имаше няколко човека, които наричаше приятели, но на нито един от тях не можеше да разчита напълно. Все още помнеше момента, когато му трябваше помощ, ама истинска помощ, и никой от тези хора не отдели време, за да му я окаже. Всички бяха заети – Гошо беше на работа, Иван имаше среща с една големогърда блондинка, а Ники… той тъкмо си беше легнал след поредната нощна смяна в казиното и директно му затвори телефона.

На Стамен не му вървеше и в любовта. Имаше няколко момичета, които беше излъгал, ама те навреме се усетиха, че е особняк (по общите разбирания) и го зарязаха. После всичко беше само срещи, евентуален секс и голяма доза самота.

Част 2: „За размислите и съмненията“

Дали Стамен беше наистина особняк, това е нещо, което сами трябва да преценим за себе си. След работа той обичаше да чете, да гледа филми, да размишлява над разни въпроси и да се разхожда сам. Разходките привечер го караха да забравя за егоистичните си приятели и проблемите в работата и романтиката. Не се смяташе за странен, а просто за различен. И знаеше, не – вярваше, че има и други като него, само че не ги беше открил. Мислеше си, че е намерил няколко, но, както разбрахме по-горе, те бяха същите скучновати и недостойни за прозвището „приятели“ хора, като всички други.

Стамен вървеше из средно големия град, в който живееше, и го беше страх да се огледа истински, тъй като подозираше какво ще види – баналната сивота и посредственост, фалшивите емоции, егоистичните приятелства и огромната доза скука. Дори разнообразието, което някои привидно се опитваха да внесат, беше същото като разнообразието на другите, а именно – еднообразно. Стамен взимаше специални хапчета против повръщане, защото всяка сутрин се събуждаше и, като погледнеше навън, му се гадеше.

Стамен от малък подозираше, че това не е единственият свят, само че тогава очакваше другия да не е тук, на тази Земя, а някъде отвъд звездите – място, където магьосниците си играеха с извънземни, а вятърът се казваше Жорж. После, разбира се, осъзна, че това е само въображението му, но не се отказа от идеята, че някъде би трябвало да е различно – как точно обаче, нямаше идея. Вярваше, че може би хората в другия свят ще са по-добри и открити един с друг или пък че там го чакаше „момичето на неговите мечти“, за което толкова много автори (на книги и филми) говореха – нещо щеше да е по-хубаво! Трябваше да е така!

Нищо друго не му беше останало…

Част 3: „За бутилката“

Стамен беше и откривател. Като малък се буташе в храстите и търсеше нови видове насекоми и скачаше във всяка локва, за да види дали има някакъв закон, спрямо който капките хвърчат по дрехите му.

Докато растеше обичаше да чете, гледа и слуша всевъзможни истории за корабокрушенци, защото те му напомняха по някакъв начин за самия него – хора, разбили се на странно място, заобиколени от пясък, дървета и скука, търсещи начин да се измъкнат. И във всички тези истории той бавно започна да открива решението на проблема – писмото в бутилка. Всеки корабокрушенец пишеше писмо, в което разказваше за своите премеждия, и го пускаше в морето (или океана), за да бъде намерено от някой и по този начин героят биваше спасен. Да, беше точно толкова елементарно.

И, като беше на 18, Стамен се записа на курс по изработка на стъклени бутилки – вярваше, че именно в тях се крие тайната на спасението. Беше започнал да крои план, който му се струваше повече от разумен – нямаше да разчита на писма и да се надява някой да ги намери, а щеше да пъхне себе си в бутилка. Щеше да научи как да изработи достатъчно голям съд, който да побере него, любимите му книги и запас от храна и вода за няколко месеца. Щеше да се превърне в първия „Бутилконавт“. Все пак някои хора успяваха да поберат цял кораб в стъкленото тяло, защо да не се получи и с човек.

През всичките следващи години той работеше, а парите влагаше в закупуването на нужните машини, фурни, материали и екипировка, а вечерите отделяше на уроци по майсторска изработка на стъклени бутилки.

Не след дълго имаше всичко необходимо – достатъчно голяма фурна, калъп и духало, с които да изработи самата бутилка, както и специална стая, в която да изстуди стъклото и да нанесе специални покрития, които да го направят по-здраво и издръжливо.

И така, една проветлива лятна вечер, Стамен беше готов – бутилката беше изработена и напълнена с провизии, книги и бельо и натоварена на едно достатъчно голямо ремарке. Морето (или океана) беше на около половин час шофиране от дома на героя ни и той не отдели нито минута повече от необходимото, за да се сбогува с вещите си и да изпрати по един SMS на своите „приятели“, в който им казваше „Сбогом“. Провери отново клапите за въздуха на бутилката, затегна каишите, които я държаха и се качи в автомобила си. Завъртя ключа и, с песен на уста, потегли към брега.

Стигна до кея, където откачи ремаркето и започна да го дърпа на ръка до ръба – беше по-трудна задача, отколкото очакваше. Веднъж стигнал до отвесния край навътре в морето (или океана), Стамен освободи каишите и изтъркули бутилката във водата. Погледна си часовника и прецени, че не след дълго ще се появи прилива, а с него и така желания отлив. Влезе в гърлото на стъкления съд и се спусна по специално-изработената стълбица. Намести се между възглавниците, които беше положил на дъното и затвори корковата тапа с дръжка отвътре. После зачака.

Беше се унесъл от звуците на водата, когато усети вълните и как те дърпат „кораба“ му навътре в синята шир. Пътешествието започна. Скоро Стамен щеше да открие другия свят с по-добрите хора и по-хубавия живот. Вярваше го, трябваше да го вярва!

Дали е успял обаче… това е четвъртата част от историята, която за съжаление никой не знае.

Bobby, out!

Банално и посредствено късче проза.

* * * * *

Понеделник.  И като всеки понеделник се успивам.

Ставам. Пия кафе, докато гладя ризата си. Заглеждам се в телевизора и разливам малко от течността върху синкавата дреха. Взимам нова риза. Гладя отново, този път кафе няма – изпих го.

Обувам си обувките, докато подреждам нещата в чантата си. Изправям се, заключвам и тръгвам.

Стълби, входна врата, улица, градски транспорт, друга улица, вече вървя пеша. Бърз понеделник.

И се спъвам. Разбира се, че се спъвам – по-важно ми беше да проверя дали съм сложил папката с фактури, отколкото да си вържа лявата обувка като хората.

И, като падам на земята, падам по лице. Нос в асфалта. Изпрявам се, заставам на колене и… малко петно кръв, върху ризата ми.

Поглеждам нагоре в опит да се съвзема, да накарам кръвта да спре и едновременно да се огледам дали някой се смее. Слънцето ми свети в очите и вместо смеещи се хора виждам няколко изненадани, няколко смутени, няколко загрижени, ама виждам и нея.

Едно прекрасно момиче с коса в цвят кестен, кестенови очи и заоблени като зрели кестени… черти. Красавица. И, или е халюцинация, или просто ударът е замъглил преценката ми, защото аз съм единственият, който я заглежда. Ама пък я заглеждам добре – от глава до пети, та чак изпускам едно безрасъдно „Брех!“.

И се влюбвам. От пръв поглед. Не, не, не е вярно – влюбвам се от първо падане. По баналния начин.

И тъкмо понечвам да се изправя, за да й кажа „Здрасти“, когато тя поздравява някакъв по-скоро грозноват младеж и го целува.

Влюбвам се, ама пак в неподходящото момиче. И понеже не обичам да бъркам, решавам, че тя всъщност не е толкова хубава, а просто съм се ударил по-силно или пък слънчевите лъчи, светещи в очите ми, са изкривили преценката ми. За всеки случай няма да се изправям още и ще си повтарям, че все още се освестявам, ‘щото знам ли – може да се окаже, че просто имам ужасен вкус и винаги ме привличат онзи тип, неподходящите момичета.

„Повече няма да правя така!“ – казвам си.

„Как?“ – пита ме едно русоляво момченце отстрани – явно пак съм се изпуснал и съм мислил на глас.

„Да падам“ – усмихвам му се и допълвам – „Моето момче, винаги проверявай дали си си вързал обувките!“

Изправям се, изтупвам се и, без да поглеждам към моята неподходяща (или грозновата по мое му) дама, се забързвам към офиса, защото вече е девет и двайсе и след десет минути ме чака оперативка, а трябва да измия кръвта от ризата си.

* * * * *

Bobby, out!