11AM – от Боби Петров

понякога лежеше до нея и я гледаше как спи.

наблюдаваше косата й, разпиляна някак натурално и същевременно неестествено и в причудливи форми върху възглавницата. хипнотизираше се от това как гърдите й бавно се вдигат и спадат в тон с вдишванията й. забелязваше всяко дребно потрепване на очите й под затворените клепачи и се опитваше да си представи какво сънува. прокарваше поглед по извивките на тялото й, нежно положено върху леглото. превъплъщаваше се в слънчевите лъчи, които огряваха кожата й и разкриваха онези дребни детайли, лишени от перфектност, които го караха да полудява всеки път щом ги види.

а когато тя се разбуждаше изпитваше наслада от движенията й – протягащите бавно ръце, разгъващи се плавно във въздуха; пръстите на краката, опъващи се и разделящи се, които сякаш изтласкваха цялото стъпало напред; арката, създаваща се под гърба й, извайваща форма на тялото, която би могла да докара всеки мъж до тиха лудост.

всичко това той правеше с ясното съзнание, че бавно но сигурно потъва в нея.

а тя просто си спеше.

чичо Пламен живееше на третия етаж отляво. беше благ побелял мъж на незнайна за съседите възраст. бръчките в лицето му показваха само част от онова, което бе преживял, но дори само те вдъхваха сериозен респект. 
всяка сутрин чичо Пламен разхождаше спомените си по перваза на балкона, редейки ги един до друг и посипвайки ги с пепелта от запалената първа цигара. кафето си държеше в ръка, сякаш беше най-близкият му приятел. погледът пък беше вперен винаги нагоре, следящ белите облаци и дърпащ ги с тънки невидими конци напред-назад из небето.
друго любимо занимание на мъжът бе да се разхожда из квартала привечер, когато хората се прибираха от работа, децата играеха шумно по обсипаните с боклуци полянки, а кучетата тичаха ли тичаха след подхвърлените от стопаните им топки и пръчки. всяко едно лице, което чичо Пламен виждаше, оставаше запечатано в съзнанието му, зашиваше се като бяла прежда в мозъка и държеше разсъдъка му цял, пък макар и криво закърпен.

леля Петя пък обичаше да готви. веднъж дори я бяха видяли да прави огретен като вместо зеленчуци успя да улови и постави в тавата слънчеви снопчета и няколко щипки усмивка. всички съседки после си шушукаха колко хубава е станала гозбата и как е имала някакъв, цитирам, “очарователен вкус”.
веднъж обаче леля Петя беше тъжна – дали защото синът й не се беше прибирал от повече от 2 години, дали защото съпругът й наскоро се спомина, а може би защото тъкмо беше гледала последния епизод на любимия си сериал, в който главната героиня, напук на всякакви очаквания, остана сама и се разплака точно в последната минута. 
в този тъжен ден сравнително възрастната госпожа излезе на балкона си с идеята да изпече малко чушки, все пак беше есен, и да сготви хубав миш-маш за съседското момченце, което често й гостуваше. седна на малкото столче, включи чушкопека в контакта, но в тъгата си вместо чушки започна да пъха в електроуреда спомените си. и така те се изпекоха, препекоха, изгоряха и оставиха ежедневието й оттук насетне някак сивеещо и миришещо на пушек и тъга.