11AM – от Боби Петров

срещнах те отдавна,
но не чак толкова,
че да не мога да си спомня,
срещнах те, но не те видях.
наскоро те срещнах отново,
срещнах те случайно,
насред една наша среща,
и ми отвори очите,
и ми влезе под кожата,
и си подправям кафето с теб,
и пиша поезия със теб,
и съм отново сляп,
но за всичко друго.

с бели конци
са съшити крайниците
и съзнанието ти.
бели очи
се подават
зад маска след маска
след маска,
които сменяш през секунда
от тук, до следващата възкратка
спирка на стрелката.
часовникът тиктака
и отброява моментите,
в които си изгубен
потъват ти краката
в кал и гнус и липса
и краката ти ги няма,
защото бялото в очите
ги е съчинило,
скъсаха конците
тези дърпания,
с които
опитваш да изтеглиш себе си
от блатото
като барон Мюнхаузен,
ала нямаш кауза,
изгубил си и нея някъде по пътя
и тръстиката и палиш,
дърпаш, няма смисъл.
белите конци са черни,
очите и те не светят
и черен си и ти
и вътрето ти
и заспиваш,
докато не те събудят
с целувка,
като шибан
спящ принц в легло от тръни
и зад тебе тътен
гони те в съня ти
сред перфектна буря,
сред вълни и сирени
и гарвани и стърготини
и разбити в камъните рими.
и след време ще четеш за себе си
във книги, във истории, във поеми
и в спомени пробити, сиви и клиширани,
и липсващи и мръсни.
всяко “ти”, ще видиш,
ще започва с
“нямало едно време,
а можеше да има…”

това не е за нея,
това е за него,
за него, който е изгубил пътя си,
за него, който е изгубил най-вече себе си,
за него, когото познавах преди.
видях го преди време да се дави,
потъваше и се мяташе в дълбините на миналото,
в плитчините на настоящето,
в привидните възвишения на бъдещето
и в липсващата материя на това, което можеше да бъде.
пиша това за него,
хвърлям го като спасителна жилетка,
като сал от дървета, расли в джунглата от хора,
като писмо в бутилка, написано на чужд език,
който той сам трябва да научи,
без помощ, без време, без излишни мисли.
пиша това за него,
защото мисля, че го познавам достатъчно добре,
защото знам, че той има нужда от него,
защото съм сигурен, че първо трябва да открие себе си,
за да стъпи на крака и да поеме по пътеките
и скалните масиви
и да тръгне след чуждите стъпки
или да ги пренебрегне,
и да направи свои в притеглящата кал,
но да стигне до ново кръстовище,
да избере отново път,
да срещне другите по пътя,
да срещне другите насред себе си,
да срещне себе си насред нея.
пиша това за него,
защото аз съм той,
но той не съм аз,
защото някога бях в него,
но сега сякаш го наблюдавам отстрани
и единственото, което мога да правя,
е да пиша.