11AM – от Боби Петров

очите на оня стар дядо,
дето седеше безплътно,
и празно, без капка движение,
зад вратата на входа,
на светната лампа
и гледаше мен,
после асфалта,
после пак мен,
после нищото.
очите му шепнеха,
че не е съвсем истински,
че е бил някога,
че чака и дебне
да види деня пак безкраен,
но знае, че ден не ще дойде
и това ще е краят.

една безсънна нощ
и клаксони и тротоари,
светлина процежда се,
лампи и червени светофари.
лай и викове и проститутки,
една луна не стига,
блоковете крият се във нощна сянка,
и мъгла и кофи и клошари.
плочките са тъй разбити,
но по-разбити ли сме ние?
аз и ти във бар, почти сами,
тръгваме си пак самотни –
ти към вас, аз на никъде
и никой дума не обелва.
само две таксита
и хиляди минути мълчаливи
от тук до следващата глуха среща.

помниш ли, когато
София беше по-голяма
от целия голям свят,
когато Овча купел беше дом,
а самотен кон те преследваше
по улиците вечер,
когато маршрутката беше ежедневие,
когато Народния беше нещо като сцена,
когато бирите на пейка бяха свежест,
когато срещите на Попа бяха новост,
когато НДК беше голям, твърде голям,
когато Старбъкс беше още лукс,
когато метрото беше объркващо,
когато Борисова беше “онзи парк там”,
когато се влюбваше на всеки ъгъл,
когато Славейков ви обгръщаше в нощта,
когато я изпращаше всяка вечер,
а после нищо,
когато тя се превърна в друга,
когато Раковски беше “твоята улица”,
когато Лозенец беше по-вкъщи от вкъщи,
когато една мансарда чуваше глухи викове,
когато центърът започна да се смалява,
когато тротоарите ти станаха приятели,
когато улиците те обгрижваха,
когато паветата знаеха всичките ти истории?
помниш ли, когато
лампите гаснеха,
щом се разминехте,
за да ти кажат да забавиш ход
и да посегнеш към града?
помниш ли, когато
всички те бяха недостатъчни,
когато очите ти се счупиха
и паднаха на хиляди стъклени парченца,
когато загуби думите си,
когато движенията станаха ненужни,
когато тя ти открадна същината
и не ти я върна?
ще си спомняш ли, че
и тя, и ти сте сами.
и никак, никак не сте цели?