11AM – от Боби Петров

последни напевни моменти,
животът остава отзад,
пътеката тъмна, осветена с пиратки,
фойерверките стряскат нощта,
погледът вперен встрани,
не иска назад, напред му е страшно,
ръката ти празна е, отново съм сам,
тегля късмети – не искам парата.
вървиш върху лед, сняг във обувките,
студът се пропива, убива усмивките.
как се оценя година?
с любов, с пари, със успехи?
струваше ли си жертвите,
или в калта отново пак тъпкахме,
дали тази ще бъде различна?
да видим, хайде, готов съм.
три, две, едно, изригваме празнично,
празни и кухи и слепи,
ръката ти празна е, моята също,
очите ни все едно са се слели.
стреляй смело във нищото
и да видим дали ще бъдем отново
безизразно цели.

да си празен
и да търсиш себе си
е като да си пълен
и да не се намираш
а всичко от което имаш
нужда
се крие на една ръка
разстояние
важно е обаче
чия е ръката.

сънувах дим
сънувах огън
устата ми гореше
с нея думите пламтяха
и плюех пепел
и искри прескачаха в очите
ръцете ми безсилно хаотично
се опитваха
във въздуха да се стоварят
незнаен враг в лицето
да ударят
а сърцето ми се свиваше
не насън –
наистина
и тялото ми стегнало се беше
не мърдах, а болеше
и в съня съзнанието будно
се надбягваше със себе си
и така си мислих, че умирам
но усетих дланта ти върху
мене и
нежния досег на бледо спокойствие
и дъха на утрин
и дъха на блясък
и дъха на пролетни цветя
и дъха ти
и устните ти
меките ти устни
върху моите
и огънят угасна
и искрите се покриха
и ръцете спряха своя бяг
и съзнанието си почина
и тялото ми се отпусна
и събудих се спокоен
сякаш никога не съм заспивал.