К, като Кожен; К, като Карл.
10/02/2013
В една хубава квартира в идеален център на столицата живееше Карл, който родом беше от някакво забутано градче в Германия. Майка му пееше йодлерски песни, а баща му събираше редки пощенски марки с ликовете на генерали от Втората световна война.
Карл работеше като бизнес консултант в собствена агенция. Беше избрал България за свой настоящ дом, тъй като му харесваше това, че тук всички са влюбени в акцента му и смешният начин, по който говореше български, печелеше сравнително лесни пари, животът беше някак по-спокоен и, разбира се, обожаваше българските жени.
И, като всички други, Карл живееше в низ от кожени дни. Нали знаеш, от ония, в които още от сутринта влизаш в кожения костюм и слагаш маската. Банално е, ама трябва да си свикнал/а вече с това, че обичам клишетата.
Кожените дни на Карл включваха оперативка сутрин с неговите служители, няколко срещи преди обяд, после вкусни традиционно български гозби (предпочиташе баницата пред всички наденици на света), а следобядът беше времето, в което разписваше документи, съставяше анализи и правеше всички други неща, които си представяш един консултант да прави.
Сега беше вторник. Карл излезе от квартирата си (знаеш ли, май беше някъде по Шишман) и се запъти към офиса на агенцията си (който нямам идея къде точно се намираше…) и по пътя видя една девойка. Точно негов тип, ако може изобщо да се каже, че той имаше определен тип. Нямаше как да не я заговори (клишетата, нали помниш?)
„Здраве-и-те“ – българският му не беше толкова лош, колкото човек би предположил.
„Здравейте“ – усмихна се дамата.
„Триабвасе да в-и каза „здрасти“, мног-о сте хубав…ъм, хубава!“ – и се изчерви заради допуснатата грешка.
„Ах, благодаря Ви, господине!“ – засмя се тя. Истината е, че момичето имаше доста лоша сутрин и този разговор й се стори по-скоро приятен, отколкото притеснителен.
„Как се каз-ват-е?“ – попита Карл.
„Рая.“
„О! Ка-то Рай! Heavenly!” – засмя се нашият герой. Сега беше неин ред да се изчерви.
И продължиха да си говорят, размениха телефоните си и се уговориха да се видят за по питие. Денят и на двамата продължи прекрасно след тази случка.
Сега беше сряда. Карл се събуди и беше прекалено усмихнат (ако има такова понятие) – още го държаха положителните емоции от срещата с момичето. Взе решение днес да не бъде поредният кожен ден. Ето защо просто се изправи и отиде направо да измие зъбите си, без изобщо да се замисли да облече кожата си. Разхождаше се гол, прозрачен и истински, така както го беше родила любимата му майка – не, не германската йодлерка, а душевната му майка… или пък тук прекалих с въображението? Потърпи още малко.
Изпи кафето си, което уж трябваше да се изсипе на земята поради липсата на физическо тяло, а то просто изчезваше в нищото, и реши, че ще излезе да се разходи – така и така е невидим, без кожа, та нямаше нужда дори да се облича.
Излезе, започна да върви под слънчевите лъчи и бавно, но неусетно започна да се разтваря във въздуха. Съвсем беше забравил, че кожата му е единственото нещо, което го държи цял (или по-скоро физически). Няколко минути му трябваха, за да се изпари напълно и да бъде погълнат от софийската атмосфера. В смисъл наистина, не си измислям! Казах ти да почакаш още малко…
И какъв мислиш е изводът от тази история?
Ами, че романтиката може да те доведе до душевно състояние, в което се сливаш със света.
Или пак обърках?
Среща.
12/12/2012
Ти ме забута навътре в главата си. Най-близкия ми досег със света отвън е, когато гледам през твоите очи, но и тогава съм затворен в клетка. А някога бяхме приятели.
И докато спиш, аз бушувам в главата ти с идеята да разбъркам всичко вътре и се надявам някоя сутрин да се събудиш и отново да си старото си Аз. Отново да бъдем приятели. И да си говорим, а не да бъда роб на самоунищожителните ти пориви, които на моменти рязко се трансформират в скучни мисли, от които ми идва *аз* да се самоубия.
И сега пак си си легнал. Върна се от работа, хапна набързо и си пусна някакъв тъп екшън, в който главния герой е ченге и преследва корумпирания си партньор, който работи за нарко-картел. И постепенно започна да затваряш очи, а аз тихичко ти пеех приспивни песни.
И, пуф! – заспа!
Запретвам въображаеми ръкави и започвам да ровя в имагинерните шкафове със спомени и мисли. Местя прозрачни листи и подреждам думи. И точно щях да спирам, защото се изморих, когато открих една видео касета, на която беше записана някаква случка. Боже, пич, дори в главата си си зациклил в края на 90-те… кой ползва видео касети в наше време?! Хубавото е, че в малката си килия в лявото полукълбо имам къде да я гледам. Сядам, вадя бира от миниатюрния несъществуващ хладилник и натискам „Play”.
Вървиш по улицата. Не, вървим по улицата – още сме двамата. Слушаме музика и „обсъждаме“ хората, колите и забързания градски живот. Заставаме на пешеходния светофар, заобиколени от скучни, посивели корпоративни роби, които сто процента са сами дори в главите си – точно като теб в момента.
Хоп – зелено. Тръгваме. Вървим загледани нанякъде, когато усещаме, че някой ни бута. Обръщаме се по навик, за да проверим какво се случва.
Виждаме едно момиче. С тъмна коса, хубави светли очи, лице в перфектна форма и още куп детайли, които се размиват, защото и двамата вече сме замечтани. Докато не се бяхме обърнали, бутането беше просто разминаване в забързания град. Сега вече го усещаме като сблъсък с айсберг. Ръката изтръпва, настъпва паника, червени пигменти избиват по кожата на лицето ни. И не стига това, ами и тя се усмихва, за да разкрие изящна усмивка и да каже „Извинявай“, оправяйки косата си по най-симпатичния възможен начин. Не, не беше айсберг – беше като ухапване от отровна змия, защото и двамата усещаме как тялото ни изтръпва и блокира. Единственото, което можем да направим е да се усмихнем тъпо и да бъдем пометени от тълпата.
И срещата приключва.
Да, спомням си тази случка. Спомням си, защото после нищо не беше същото.
Няколко дни вървяхме като на автопилот, минавайки всеки ден по същия маршрут, оглеждайки се из тълпите корпоративни роби, за да се опитаме да я видим отново и поне да разменим името си с нейното. Уви, напразно.
И после ти се отказа. Отказа се и се отчая. Реши, че няма смисъл. Реши също така, че не искаш и да говориш с мен повече – вече не ти бях интересен. Всъщност, вече нищо не ти беше интересно. И ме затвори – тук, в малката килия в лявото полукълбо, с надеждата да не ме срещнеш повече, защото ти напомнях за момичето-айсберг. Обаче аз открих как да отворя вратата и бавно, но сигурно да всявам смут в главата ти.
А сега знам и какво трябва да направя, за да те върна към старото ти Аз и да бъдем отново приятели.
Започвам да режа от лентата на видеокасетата. Режа, преглеждам и съставям списък с детайли и идеи. После ги описвам подробно и се връщам във въображаемата всекидневна. Там, на най-горния рафт на имагинерната секция стои една похабена книга, която някога ти служеше за своеобразен двигател.
Взимам я и вътре слагам моите записки.
После пренареждам всичко по строго определен ред – такъв, който ще те накара да се събудиш с една специфична мисъл – да намериш хубавото тъмнокосо момиче, и разбира се няколко съвета как точно да го направиш.
Ти може и да си се предал, обаче на мен ми е твърде скучно… тук, в главата ти, сам.
И на сутринта ще ти прошепна тихо „Здравей, приятелю!“
Bobby, out!
11AM - от Боби Петров 