11AM – от Боби Петров

на бюрото ми е чашата
и чашата е пълна с кафе
и кафето е чай
и чаят е вино
и виното е дъжд
и дъждът вали
и дъждът е любов
и дъждът е тъга
и аз съм в дъжда
и търся теб
и търся теб
и търся себе си в теб
и, когато не те открия,
намирам маската
и свалям маската
и под нея се криеш ти
и свалям теб,
свалям лицето ти
и под лицето ти
съм аз,
който търси теб
и те целувам
и дъждът не спира
и ти си всъщност дъжда.

бели косъмчета
по брадата ми –
нервни следи,
напомнящи за друго време.
виждам ги,
оглеждам ги,
отскубвам ги,
изхвърлям ги,
измивам се,
оформям се,
поглеждам се,
виждам не себе си
виждам теб,
прокарала пръсти
по брадата ми,
по лицето ми,
по мен –
засмяна,
щастлива,
шегуваща се,
обичаща ме,
моя.
после избърсвам запотеното огледало
и теб те няма,
тоест има те,
но не при мен,
сама си
може би
в леглото си,
някъде из София,
някъде далеч,
някъде в света.
отказвам да се обръсна –
ще те изчакам
да се върнеш,
да ме погледнеш,
да се усмихнеш,
да ме обичаш,
отново.