11AM – от Боби Петров

Красива пасторална картина – гора, поляна и езеро. До езерото – къща. На верандата – два стола, на които седят мъж и жена.

– Знаеш ли… изморих се. – казва тя.

– Измина толкова време, а нищо не се е променило. – отговаря той.

– Именно. Вече започва да ми тежи. Тежи ми, но точно това ме крепи жива.

– Какво имаш предвид?

– Преди години, когато за пръв път усетих това чувство, всичко беше по-леко. Но въпреки това, нещо ми липсваше – нямаше го това спокойствие. А спокойствието тежи. И носи умора.

– Нима съжаляваш?

– Не, как бих могла… никога не ще съжалявам, че те обичам.

Той се наведе и я целуна. Устните им се разделиха с усмивка. Тя отпи от чая си и се загледа в синьото небе. Той сведе глава и се замисли, че не би могъл да живее без нея.

Кучето спеше в краката им, свито на кравай.

Bobby, out!