11AM – от Боби Петров

Неделно е. Ровя из моите си неща – стари и не-чак-толкова.

Попаднах на това. Приятно четене:

* * * * *

Текстът е писан на 20-ти август 2011-та година.

Малко таванско помещение. Бюро. Пред мен прозорец. Небето е единствената гледка, която виждам. Но не ми и трябва друга. Часът е 13:00, а аз още допивам кафето си. Музиката кънти в ушите ми и ме кара да се усмихвам. Поглеждам напред – синевата е там заедно с няколко клона от големия кестен в двора. Това е моят живот сега. Това и синевата, през която преминават белите силуети на прелитащите самолети.

Поглеждам напред и виждам пухкав облак. Замислям се. Отпивам глътка кафе. Усмихвам се. Какво се случва? Усещам някакъв трепет в себе си. Усещам нещо, което сякаш отдавна бях забравил. Какво ли е то?

Колелата на живота се завъртат и ме вкарват в онзи коловоз, от който излизане няма. Или всъщност има, но трябва да мислиш извън рамките. Толкова е лесно да те погълне сивото ежедневие. Толкова е лесно да бъдеш един от всички. Но когато синевата ти е приятел и е нещото, което те събужда сутрин, всичко е някак по-лесно. Знаеш, че животът е пред теб, че някъде нещо винаги се случва. Усещаш. Чувстваш.

Отпивам глътка кафе и поглеждам напред. В главата ми бушува водопад от мисли. Мисли, които сякаш бях забравил. Мисли, които ме определят като човек, а аз бях оставил да прашасват в дълбочината на съзнанието ми. Какво се случи? Сивота, еднообразие. Да, това се случи. Но не за дълго. Музика, небе, усмивки – това съм аз. Това съм и винаги ще бъда, независимо от ежедневието. Трябва да си го припомням по-често. А някъде там, дълбоко в съзнанието ми, диктувано от поривите на сърцето ми, се прокрадва една единствена мисъл, която ме кара да изтръпвам. Една мисъл, едно усещане, едно чувство, което ме прави МЕН самия:

„Обичам да обичам.”

* * * * *

Bobby, out!