11AM – от Боби Петров

Бях започнал да пиша това преди доста време.

По една или друга причина на бял свят се появи малка част от него… засега.

И докато се опитвам да го допиша… enjoy част 1 от “нещото”, наречено “5”

* * * * *

1.

* * * * *

телевизорът бучи във стаята,
търсиш да смениш каналите.

знаеш си, че можеш,
но бавно осъзнаваш,
че програмата
не е програма.

животът ти бучи в главата,
стаята я няма.

* * * * *

Събуждам се от алармата на телефона. Поглеждам циферблата – часът е 5 сутринта. Понякога се чудя защо ставам толкова рано, а след това бързо осъзнавам – защото всяка сутрин съм като зомби, което се опитва да достигне заветната цел, в случая – кафето.

Тоалетна, душ, миене на зъби, избор на дрехи, гладене, обличане, кафе, закуска, интернет, кафе, новини, кафе. Всяка сутрин. След третата чаша тъмна и в-оригинал-горчива течност, подсладена до отвращение с 5 лъжички захар, започвам да прибирам нещата в пощальонската си чанта – телефон, тефтер, лаптоп и кутия с храна. Слушалките на уши и изчезвам от вкъщи, под звуците на китари и приятни рок-вокали.

Стигам в офиса, не, няма значение какво работя, наистина – твърде скучно е. Сядам пред бюрото си, вадя лаптопа и го включвам. Междувременно поздравявам колегите, с които не се харесваме особено, но се налага да се виждаме всеки ден, та поддържаме някакви първични дружелюбни отношения.

Та както и да е – проверявам си мейлите, отварям поредния спредшийт на ексел-а и започвам да цъкам малките цифрички в таблиците, да сумирам, изваждам, деля, умножавам, вадя средни стойности и куп други скучни и откровено досадни неща, които обаче ми плащаха сметките и ми позволяваха да излизам всяка петък вечер с приятели.

Което ме подсеща, че днес е понеделник.

Минават час-два-три, и тъкмо става време за обяд, когато навън се смрачава и за по-малко от 5 минути се извива нечовешка буря. Нали знаеш – гърмежи, светкавици, вятър, който огъва клоните на дърветата и се опитва да разбие прозорците, и… дъжд. Адски дъжд. Потоп. Окей, очевидно е, че ще прекарам обедната си почивка в офиса.

По път към офисната кухня минавам покрай компютъра на колегата, който се шляе някъде по етажите, взимам едно жълто листче, написвам „Копеле, много си прост. П.П. чуках майка ти“, опитвайки се да го докарам като почерка на Жоро от счетоводството, с когото са близки приятели, и го залепвам на монитора.

Ето, кухнята. Няма какво да ти описвам много за кухнята – маса, столове, плот с кафемашина, микровълнова и други-такива-стандартни неща. Взимам бира от хладилника – да, шефът винаги зарежда хладилника с бира, жив и здрав да е, изваждам кутията със сандвичи от чантата си и сядам на единия стол, който е по-скоро паянтов отколкото удобен. Докато хапвам си спомням за уикенда. В петък отново се отрязахме с аверите, ама тоя път беше нечовешки тежко.

Бяхме в няк’ъв нов бар, на ъгъла до кооперацията на Пешо – нещо от сорта на „Петъчно в пет“, ‘щото отваряха в 17:00 или нещо такова, наистина не си спомням. Факт е обаче, че няколко бири, шота и джина по-късно, се смяхме на всяка глупава смешка, а барът се пръскаше по шевовете. И някъде там, в навалицата, видях една женска глава, която се опитваше да си поръча питие. Черна чуплива коса, фино, да не кажа изписано, лице, очи… не, не си спомням цвета на очите, ама помня, че в момента, в който се обърна към мен и ме погледна с тях аз замръзнах. Замръзнах, а тялото ми вътрешно кипеше от алкохола, който погълнах. Замръзнах, както не съм замръзвал от гимназията.

Не знам дали беше заради последния джин, който си знаех, че не трябва да изпивам, или заради нещо друго, но не посмях да я заговоря. Просто се усмихнах глупаво и се обърнах отново към приятелите ми. Цяла вечер тя стоеше с някакво русо момиче на маса в другия край на бара, поглеждаше ме, усмихваше ми се, а аз се правех, че не я виждам. Вътрешно горях, биех си шамари и се мразех, но нещо ме спираше да отида при нея. Не посмях. Страх – това изпитвах. Мразя се, когато съм пил. Не, че не се мразя и в другите моменти, де, ама алкохолът усилва тези емоции.

И така… по някакъв начин часът беше вече 5 сутринта, барът почти се беше изпразнил, но моята „приятелка“ още беше там. Ние оправихме сметката и решихме, че ще ходим да допием в апартамента на Пешо, разцъквайки нещо на конзолата му. Тръгнахме да се движим към изхода, казахме „чао“ на бармана, който носеше името Кольо върху баджа на гърдите си, а, когато минахме покрай масата на чаровната девойка, просто се обърнах към нея, усмихнах се като пълен идиот и й помахах плахо. Тя ми отвърна, а после, зад гърба си, чух дамски кикот. Господи, колко съм смотан…

Сега, когато ти разказах тази история, се сетих за всичко, което изпитах в тази вечер. Сетих се и дори започнах да го изпитвам и в момента. Опитвам се да се разсея, но уви… не става. Ето това е причината да съм постоянно сам и приятелите ми да ме ебават за това – страхът. Питай ме, не мога да ти отговоря защо ме е страх. За секунда дори се замислям, че не е съвсем страх, а по-скоро някакъв вид срам. После осъзнавам обаче, че е по-лошо – нещо средно е. Няма значение де, важното е, че се опитвам да сменя темата на мислите си. Отпивам от бирата и дояждам последната хапка от сандвича си. После изпивам останалата бира на екс с желанието кехлибарената течност да отмие разсъжденията от типа „дали ще я срещна пак?“ и „а какво, ако тя е била моята сродна душа и съм си преебал шанса?“. Сещаш се нали – тъжна история. Тъжно е да си в моята глава, та дори не съм сигурен защо четеш това – ти си знаеш.

Уви, не се получава. Мисълта за „чернокосото момиче от бара със смразяващия поглед“ не ме оставя, напротив – закотвя се все по-дълбоко. Усещам как започвам да се вманиачавам по образа й и да си мисля, че съм си „пропилял живота“, едва ли не. Търся дистанционното за мозъка си… не, не го намирам – пак съм го забравил под завивките на тъпите емоции. Няма бягане – неспасяемо положение.

Ама май се сещам за някакво решение. В единия от складовете докараха диван преди няколко седмици. Чувам, че някои колеги го използват, за да почиват на тихо. А аз определено имам нужда от малко самота в този момент, пък и бирата започна да ме унася…

Тръгвам към склада, опитвайки се да избегна погледите на колегите – все пак имам още половин час почивка, ‘що пък да не дремна? Стигам, отварям вратата – шкафове, секции, рафтове и всичко затрупано с папки, книги и документи. И в дъното е спасението ми – стар, на места скъсан, червен диван. Червен, като цвета на любовта. Червен, като кръвта, която потича от устната ми – не съм спрял да я хапя, откакто се сетих за „момичето от бара“.

Заключвам вратата, настройвам алармата на телефона за след 30 минути и лягам. Отпускам се и затварям очи. В тъмнината, сред мигащите точици и линийки, виждам лицето й. Виждам очите й. Тя ме гледа, а аз поглеждам надолу, където… отново виждам нея.

Усещам, че се унасям… с нейния образ пред мен. Всичко друго се размива.

To be continued…

* * * * *

Bobby, out!