5: part 2.

25/08/2012

Ето я и втората част.

Третата още не е написана, ама знае ли човек – може да се появи скоро.

* * * * *

2.

* * * * *

две думи
изричаш
и изчезваш.

две думи
и затваряш очи,
залъгваш се,
че виждаш.

две думи
оттекват
в пустата стая,
пълна с хора.

“няма ме”
и допълваш
“не ме търсете”
или пък беше
“намери ме”

* * * * *

Намирам се в някаква галерия. Пълно е с хора. Добре облечени хора, с хубави часовници, лъскави обувки и ръчно-шити дрехи. Хора с чаши шампанско. Хора с хубави коли и шофьори. Хора, които гледат картини – големи картини.

Аз съм с дънки и кецове, бяла риза. Поне е изгладена. До мен е аверът ми Марто, който очеизвадно е подпийнал.

–          Братле, к‘во се случва?

–          Нямам представа, ама това шампанско е жестоко… че е и безплатно!

–          Марто, стегни се, човек! Гледай колко са културни всички! Колко изпи?

–          Пет чаши, братле…

–          Стига толкова! Кажи сега к‘во става?

–          Аз пия, теб те хваща – нали дойдохме там заради оная картина, специалната? Аре да я гледаме и да си ходим, че с толкова снобари наоколо ми става лошо.

Оная картина, специалната – да, бе, колко съм тъп. Пешо, който работи в едно списание за култура, ми беше казал, че тая вечер ще бъде изложена една картина, която искам да видя от доста време. Модерно изкуство, хубави багри, портрет. Не, че разбирам от изкуство и платна, ама тая картина я бях видял в едно предаване по „Канал 5“ и ми беше направила впечатление, та настоявах да я видя. Сега, ако ме питаш, не мога да се сетя к‘во точно ми хареса в нея, помня само, че беше портрет на някаква жена и цветовете бяха наситени в червената гама. А името… името на произведението беше нещо от сорта на „Петък в пет“, защото авторът я е рисувал тогава… или нещо такова.

Дърпам Марто и тръгваме из тълпата. Спира ни възрастна дама с червена рокля, твърде много грим и пожълтели от пушене зъби. Държи чашата си с два пръста и носи малко кученце под ръка. Не съм сигурен дали е от алкохолния облак около Марто, или от нещо друго, но кученцето скрива глава под мишницата на дамата.

–          Здравейте, господа, как сте? – пита дамата, насилвайки усмивка

–          Благодаря, добре, а вие? – отговарям от куртоазия аз

–          Знаете как е – изложба, продажби, печалба. Маргарет, собственичката на галерията, приятно ми е! – подава ръка, очаквайки да я целуна, но получава неловко здрависване. – С кого сте?

–          Ами… ние… такова… просто минавахме… видяхме шампанското и хората и… – започва Марто.

–          С Петър Иванов от „Изкуството днес“, за съжаление обаче той не успя да присъства и изпрати нас – прекъсвам го и успявам навреме да набутам в разговора името на единствения ми що-годе-известен приятел

–          Ах, Петър! Очарователен младеж! Да му пратите поздрави, не съм го виждала от последната изложба на Кристиян Франсез! – мамка му, сигурен съм, че фамилията на тоя не е такава, ама на… тъпи, надути художници!

–          Ще му предам, госпожо! Страхотна галерия имате!

–          Благодаря Ви, млади господине! А Вие някаква конкретна картина ли търсите, или просто разглеждате?

–          Търся един портрет…

–          Портретите са в онази част ето там – посочва тя, прекъсвайки ме. – Сега, ако ме извините, трябва да поздравя стария ми приятел Жорж!

–          Разбира се… – докато го кажа, Маргарет вече ни беше обърнала гръб и се шмугна в тълпата. Не я харесвах. Никак. Надута лелка. Ама пък беше богата… сигурно имаше някой млад тъпкач. Прекъсвам тези мисли и, придърпвайки Марто за ръкава, тръгваме към „ онази част ето там“ с портретите.

Вървим и разбутваме добре облечени хора, млади хора с премрежен поглед, странно-изглеждащи хора, хора с видимо много пари, както и хора, които придружаваха някоя от по-горните групи хора – половината от всичките изброени бях виждал по кориците на списания, във вестниците, по телевизията или просто знаех, че са на положение. За останалите не се интересувах много.

Стигнахме до „онази част ето там“, в която беше повече от пълно – за моя голяма радост, точно тук бяха разположени бюфетите и снобарите се тъпчеха, струпани като животни на водопой, говорейки с пълна уста, трупайки хапки в чинийки и опитвайки да балансират повече от една чаша безплатно шампанско. Снобари, друг път… селяндури с пари. Ама предполагам си го знаеха. Оставих Марто пред едната табла с мини-сандвичи, защото той и без това беше пиян, а и храната беше безплатна, и тръгнах в „погото“ от костюмирани хранещи се хора да търся „моята“ картина.

Първо пред очите ми застана един портрет на млад мъж с брада и каскет. Беше изрисуван доста детайлно и реалистично – по-скоро приличаше на фотография, отколкото на рисунка. Пипнах платното, за да проверя дали това не е така – не, просто художникът си знаеше работата.

Втората картина беше някак сюреалистична. Аз виждах разхвърляни линии и обекти, омазани с произволни цветове, макар, когато се загледах, да успях да различа нещо, което ми приличаше на око. Погледнах табелката – „Мъж в агония, Иван-Густав Хаджидраганов“. „Копеле… верно ли?“, помислих си, поклатих глава, смеейки се, и продължих нататък.

Третата и четвъртата не впечатляваха с нищо – на мен ми бяха като всички картини, които съм виждал по телевизията и в учебниците. После разбрах защо не ме впечатлиха – бяха на един и същи автор, който, помня от Пешо, е някакво предрусало уонаби, опитващо се да се набута при „разбирачите“ и да взима евтина кока. Сякаш му се получава. Иначе картините – едната на голо момче, другата на голо момиче. В среден план – и двете. Гърди и лице – и двете. Лицата – прилични. Гърдите и телата – по-скоро безформени. Даже не си струва да ти ги описвам по-подробно.

И стигаме до картина номер… пет. Червени, наситени цветове. Изящен стил и техника. Не, че разбирам от изкуство, де, ама се влюбвам в картината. От пръв поглед. Дръпвам се назад, за да я видя по-добре – доста е голяма. Въздъхвам. А после нещо ме удря като мокър парцял. Започвам да виждам лицето и да го анализирам – черна чуплива коса, фино, да не кажа изписано, лице и поглед, който ме кара да замръзна на място. Очите са зелени, между другото. Та, до къде бях стигнал – а, да, замръзвам на място. Чувствам как косъмчетата на гърба ми настръхват. Обзема ме странно чувство – виждал съм това момиче и преди! Къде? Как къде, в бара!

Проблясък!

В бара съм, приятелите ми се хилят около мен, на масата има десетки празни чаши и чашки. Хората се бутат, а заведението се пръска по шевовете. Поглеждам напред и от масата отсреща ми се усмихва това момиче. А аз поглеждам надолу. Като глупак.

Пак съм в галерията, замръзнал пред картината. Усмихвам се неловко, защото не знам какво друго да направя. Усещам как някой се приближава до мен. Усещам ръка на рамото си – тежка, космата ръка. Усещам миризма на алкохол и… чеснов сос?!

–          Братле, добре ли си? – Марто вече не е толкова пиян, поизтрезнял е от сандвичите

–          Аз… тя… какво?

–          Ебати яката мацка, честно! – казва той, гледайки към картината, а ръката му ме е обгърнала сякаш сме двойка, която гледа залеза

–          Ти… виждал ли си я друг път?

–          Е как, бе? Верно ли не помниш? Заговори я… – последните му думи ми бият мисловен шамар

Проблясък!

В бара съм, а Марто ме е прегърнал. Гледа мен, гледа девойката на отсрещната маса, гледа, че съм се вдървил като девственик пред женски полови органи. „Заговори я!“, излиза от устата му, заедно с аромата на алкохол и чипс с чеснов сос.

Алармата ми иззвънява. Будя се. На дивана в офиса съм. Сънувал съм – по-добре. Разтърквам очи и се изправям.

Поглеждам часовника – по някакъв начин съм успял да просроча обедната почивка с пет минути. Мамка му…

To be continued…

* * * * *

Bobby, out!

Advertisements

One Response to “5: part 2.”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: