A-520.

18/11/2012

Дзак…

* * * * *

Не толкова далечното бъдеще.

Казвам се Антон. Или Антъни. Зависи в коя част на света се намирам в момента.

Относно това кой съм и какъв съм, което сигурно те интересува, аз съм по-скоро момче от малък град, което е добре възпитано, завършило всички възможни нива на образование, включаемо докторантура, работещо в лаборатория за кибернетика.

Интересувам се от книги, независимо какви, обичам да слушам музика – стиловете вече са толкова относително понятие, че дори не знам какво да ти кажа. Най-много харесвам филми, в които се опитват да открият отговорите на живота и вселената или отправят един по-философски поглед над дребните неща и това кои сме и за какво се борим, както се казва.

Днес е поредният ден. Всичките ми дни напоследък са едни и същи. Спомням си – 17-ти февруари беше последният ден, в който ми се случи нещо различно, нещо интересно.

Днес е поредният ден от редицата, в които съм част от машината (ха, добра шега ми се получи) – работя, изкарвам пари и после ги харча за неща, които не са ми толкова нужни, макар и напоследък да не пазарувам толкова много.

Питаш ме дали съм сам? Ами да, последната ми приятелка ме изостави на 17-ти февруари. Помня тази дата – последното интересно нещо в живота ми.

Какво стана тогава ли?

Беше слънчев ден, снегът беше слегнал и не-толкова-влажен. Събудих се, целунах Ани за добро утро, тя ми се усмихна. Станах, направих закуска и на двама ни, както и кафе. Разговаряхме през цялото време, докато поглъщахме уникалните палачинки по рецепта на майка ми. После се облякох, разбрахме се да я взема след работа и да вечеряме в малкия ресторант на ъгъла до гарата.

Та, отидох на работа, облякох бялата си престилка, сканирах ретината си, включих чипа си и започнах да работя по прототипа на А-520 – андроид, притежаващ (на теория) всички възможности, които има човешкото тяло. Чипът ми ми позволява да се синхронизирам с него, за да тествам различните функционалности. Беше готино, защото колегите тъкмо бяха довършили системата за събиране на данни.

Денят мина нормално – обядвах с Джони и Иван, мои приятели работещи по малко по-различни приекти.

Джони се опитваше да дизайнира система за дома, която да може да предвиди следващото ти желание и да реагира – например помисляш си, че си гладен и на масата автоматично се появява любимото ти ястие и т.н. Иван… той работеше с една от големите фармацевтични корпорации и съм почти сигурен, че се опитваше да вкара нанороботи в хапче – истината е, че нямам идея върху какво точно работеше, защото се стараеше да го опази в тайна заради клаузи в договора си.

Приключих работа и се качих в колата. Взех Ани от редакцията – беше журналистка в една от телевизиите и обикновено правеше репортажи за самоубийци… интересното беше, че не й пречеше – беше просто начин да изкарва пари.

Тръгнахме към ресторанта, когато се изви вятър – идваше буря. Гръмотевиците удряха в покривите на сградите. По ирония на съдбата обаче, една от светкавиците отскочи от близката сграда и удари колата ни.

Остра болка.

Събудих се. Не бях в болница. Не бях и мъртъв.

Електричеството беше накарало съзнанието ми да се синхронизира с А-520. Изправих се върху масата в лабораторията. Помислих си да набера бърза помощ или полицията или който и да е. В главата ми зазвуча свободен сигнал – бях се свързал директно с диспечер.

Какво се беше случило ли? Бяхме загинали. На място. Не, Ани беше загинала на място заедно с моето биологично тяло.

Историята после претърпя доста сложни развои, но истината е, че сега всичко е по-скоро нормално, а аз не тъжа.

Намирам се в тялото на андроид и успявам да продължа живота си, въпреки ежедневните тестове и проверки – все пак струвам няколко милиона.

Всеки ден след 17-ти февруари е един и същ.

Защо не тъжа ли?

Ами смешното е, че по график 18-ти февруари беше денят, в който щяхме да инсталираме и тестваме чипа за емоционални реакции. Сега, със съзнанието ми вътре, никой не смее да опита подобно нещо, тъй като не се знае дали ще го преживея.

И така… пореден ден. Прибирам се вкъщи след работа, лягам, изключвам визуалните сензори и влизам в хибернация, докато механичното ми тяло се презареди.

И не тъжа. Не мога.

* * * * *

Bobby, out!

Advertisements

4 Responses to “A-520.”

  1. windsdreamer said

    Много е добро!

  2. stansy93 said

    Speechless…. Не знам дали пишеш като момче или млад мъж, но напоследък отново публикуваш много силни неща …. (bow)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: