Писмо до теб.

24/11/2012

От много малък пишеш. Мисля си, че беше на 5, когато написа първата си „приказка“. Не помня каква беше и ще ме извиняваш, че ти го казвам, но беше по-скоро ужасна. Прочетох я на един дъх, въпреки всичко. Защото те харесвах. Не, аз още те харесвам – просто тогава беше някак по детски наивен и сладък.

После порасна. Реално погледнато първоначално порасна само на размери, но продължи да пишеш. По онзи твоя си, наивния начин. Хората, най-вече твоите приятели, те четяха и понякога харесваха нещата ти… или поне така казваха, та нали ти бяха приятели и трябваше да те подкрепят. И аз те четях. Понякога скришом, докато ти спеше, и поправях малките правописни грешки, които допускаше от невнимание.

Годините се нижеха. Ти продължи да растеш на размери, ето, дори ти поникна брада. За съжаление детето в теб все още надделяваше и те караше да правиш глупости. А после описваше тези глупости, променяйки малко историята и представяйки всичко за художествена измислица. Нищо, аз пак бях до теб и те четях, а после вътрешно се смеех, защото виждах през жалките ти опити да прикриеш собствените си грешки чрез литературни похвати и описания.

Гледай, все още си същия – вече спря да се променяш. Поне на външен вид. За сметка на това изцяло подмени същността си. Вече не си онова момче, което се чудеше как да пробута смешната си приказка на родителите си. Вече дори не си момчето, което пишеше нещо-като-автобиографични текстове. Вече си по-скоро младия мъж, който пише за неща, които иска да му се случат. Не те разбирам – понякога ми се струва, че опитваш да живееш чрез въображението и желанията си, а не чрез сетивата и възможностите си. Въпреки всичко аз продължавам да те наблюдавам, да те изучавам и да чета твоите опити за проза и поезия. Все още си мисля, че можеш да се справиш доста по-добре, но те подкрепям, защото знам, че се стараеш истински.

И сега, когато оставям тази своеобразна бележка във въздуха, ти сигурно се чудиш кой съм аз? Истината е, че не мога да ти отговоря. Не защото не съм наясно, а защото по-скоро няма да ме разбереш.

Аз съм другото ти Аз. Аз съм онзи, който израсна заедно с теб, помагайки ти да се справиш с живота. Аз съм твоето въображение, аз съм (понякога) твоята муза. Аз съм очите на хората в света, които могат да те погледнат отстрани и да те (о)познаят. Аз съм във въздуха, който вдишваш, когато (се опитваш да) медитираш. Аз съм лъчите светлина, блещукащи в нощното небе, докато слушаш музика и вървиш по мрачните павирани улици, подреждайки хилядите борещи се в главата ти мисли.

Искаш да знаеш кой съм? Нямаш нужда от това. Имаш нужда да знаеш само, че съм тук и че ще се срещаме всеки път, щом напишеш нещо. Може и да те критикувам, но не се плаши – помни, че израстваме заедно.

Bobby, out!

Advertisements

4 Responses to “Писмо до теб.”

  1. Vans said

    Nice :)

  2. .Stansy said

    Много красиво…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: