Сезонно-ежедневни приказки.

21/12/2012

Една идея, която ми хрумна вчера – четирите сезона и миниатюри за ежедневни истории с приказни намеци. Дано ти допаднат.

* * * * *

Как ще познаеш пролетта? По раззеленяващите се дървета, мириса на хормони в софийския въздух или по случките, които ти напомнят баналния факт, че светът се събужда от летаргия? От друга страна, когато минаваш през подлеза на Софийския можеш да забележиш всякакви странни картинки – тази, за която ти разказвам не е по-различна.
Беше събота, температурите тъкмо се бяха качили над 15 градуса, слънцето пече и човек може да си помисли, че най-накрая му се случва нещо хубаво. Та вървя си аз със слънчевите очила, късото яке и слушалки в ушите през същия тоя подлез и виждам една леко прегърбена старица, която продава ябълки. И до нея се спира една страшно симпатична, направо красива, мацка – бяла, с черна коса, супер правилни черти – абе прекрасница отвсякъде. И ги гледам двете как си говорят и забелязвам, че бабичката се опитва да пробута ябълките по всевъзможни начини, а в очите й се чете един ужасен лукав плам. Не й е чиста работата.
И се притесних. Ама к’во да се бъркам в живота на момичето… просто свих рамене и подминах.

* * * * *

Беше лято. Вървях по Раковска. Прибирах се след запиване пред Народния. Тъкмо пресичах канала, когато видях нещо да светка сред тинестата и по-скоро прашна, отколкото течаща Перловска река.
Спрях се и се загледах, опитвайки се да фокусирам пияния си поглед в мрака. Заклевам се, че видях златната рибка. Пожелах си да успея да се прибера безпроблемно.
И го направих.
Чудесата съществуват.

* * * * *

Есен – едва тогава осъзнаваш колко много кестени има в София. Вървиш си и нещо те удря по главата – боли те и псуваш наум човека, дал идеята да има толкова много от тия адски дървета.
Онзи понеделник не беше по-различен… или всъщност беше. Прибирах се от работа. Чух крякането на гарван. И после нещо ме удари по главата.
“Тъпи кестени”, помислих си.
Ама не беше кестен. Беше малко парче сирене. Погледнах нагоре – гадният черен гарван ме гледаше, сякаш да ми каже, че го е изпуснал и да ме помоли да му го върна.
Ебати странния ден.

* * * * *

Вървях си из мола с едно приятелче, опитвайки се да избера подходящи коледни подаръци. Тъкмо харесах нещо в един магазин за сувенири, когато си бръкнах в джоба и не успях да открия портфейла си. Притесних се:
– Гоше, няма ми го портфейла!
– Копеле, гадни джебчии…
Оглеждайки се, в далечината видях ниска фигура, ама не беше момченце, а просто нисък дебил. Бос, с ризка и шорти, рошава коса, гледаше ме и се смееше, държейки портфейла ми, а после изтича по най-бързия начин и изчезна в навалицата.
– Пич, т’ва… хобит ли беше?! – пита изненадано Гошето.
– Нямам идея, ама държи в ръцете си заплатата ми!
И побягнах, опитвайки се да го догоня.

* * * * *

P.S. Харесай Facebook страницата на 11AM, където често публикувам разни миниатюри, които не се появяват тук.

Bobby, out!

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: