Виках й Холи – първо, защото приличаше ужасно много на моята нова изключително прекрасна интернет татуирана любов от Пенсилвания, която носи подобно име; и второ, защото изрично ме помоли да не казвам истинското й име в тази история. А аз все пак се водя джентълмен, въпреки че често не ми личи, та мисля да спазя това си обещание.

С Холи имахме най-очарователното приятелство на света – от тия, наивните по детски му, в които си споделяте всичко и не очаквате нищо в замяна. Може би това се дължи на факта, че нашето приятелство протичаше основно онлайн, нищо че живеехме на 15 минути разстояние пеша един от друг. Говорихме си по цял ден, смеехме се, разказвахме си всевъзможни истории, а се виждахме веднъж на няколко месеца (разбирай по-скоро никога).

И така, Холи беше очарователна млада дама, която ме предразполагаше да се отпусна напълно и не след дълго станахме доста близки. Толкова близки, че в един от онези дни се заприказвахме за любов, романтика и нашите преживявания свързани с тези странни съдбовни теми. И отново трябва да направя вметката, че основно тя разказваше, защото, както сигурно предполагаш, аз бях полу-бос при тия разговори – можеш да кажеш, че ходих в тях по чорапи.

„Имаше един младеж, с който се бяхме запознали в нета, аз тогава учих в чужбина. Той беше общ приятел с едни близки мои състуденти и, от приказка на приказка, започнахме да си пишем постоянно.“ – започва тя историята.

„Я преди да продължиш, вземи това парче – хубав саундтрак ми се струва!“ – прекъсвам я безцеремонно аз… често го правех. Още се чудя защо не ми е направила забележка досега.

„О, не, не харесвам Björk. Аз тука си слушам едни по-готини неща… До къде бях стигнала? А, да – младежът. Ами да, получи се там една интернет романтика през лятната ваканция и, когато се прибрах обратно в Онази-страна-която-за-целта-на-разказа-няма-значение-коя-е и той, представи си, ме чакаше на летището…“

„Да бе?! И после кво?“

„Ми после… забихме се и той дойде да живее в нас за няколко месеца… Още първата седмица ме запозна с техните. Ебати странния тип беше. Абе същност беше ужасно мил.“

„Уоу… интересно. Ама сега очевидно не сте заедно?“ – питам я по-скоро риторично, щото знам, че гаджето й е свеж момък. По-скоро свеж, щото с мацка като Холи трудно може да си момък (в онзи смисъл на младеж с неоткъснато цвете… един вид).

„Ами не, разделихме се, ама ти да видиш Виктор колко е як!“ – Виктор е свежият момък, за който споменах по-горе. – „Още на една от първите ни срещи ми каза, че ме обича по един от най-милите начини на света: бяхме в един шумен бар и той буквално ми го показа… със сърце, направено от ръцете си, а после ме посочи.“ – усещам през Skype-a, че в този момент Холи се усмихва само като се сеща за тази случка, а може би дори подскача на стола си в офиса на другия край на София.

„Ей, това ми напомня за една от най-яките истории, които съм чувал в последно време. Свързана е с думите „Обичам те“ – и започнах да й разказвам историята, която един друг писател разказа на мен, та затова нямам право да описвам в този текст.

И всъщност, докато водихме този сладникъв, леко банален, но повече от прекрасен разговор, никой от нас не осъзнаваше, че Слънцето е изригнало по-силно от това, което астрономите са очаквали и с което ни успокояваха по новините, и само след няколко седмици всички щяхме да сме мъртви.

“Слово”.

20/01/2013

„В началото бе Словото […] и Словото бе Бог.“

Дан, накратко от Даниел, имаше редица нереализирани мечти. Една от големите му такива беше да пише професионално.

Той искаше да бъде писател повече от всичко. Опитваше се, пишеше, четеше постоянно, ама все си мислеше, че нещо му липсва. Текстовете му никога не му се струваха толкова добри, колкото тези на любимите му автори. Разбира се, Дан не осъзнаваше, че е тъпо да се сравняваш с утвърдените имена, които се четат от милиони хора по света, докато си просто обикновен младеж в малка и по-скоро скапана държава.

И в един от гадните дни, когато Дан се беше прибрал от работа и искаше да си тегли ножа, разбирай чисто метафорично, той седна да пише – своеобразната терапия на всеки, който се занимава с думи. Надраска набързо две страници формат А4 и се отпусна на дивана. Прочете ги, ядоса се и ги изтри – поне ставаше лесно, модерните писатели (известни или не) най-често пишеха на своите компютри, както всеки би предположил, а ако някой ти каже нещо различно – по-скоро не му вярвай. Та, 2-те страници на Дан му се сториха най-ужасното нещо, което някога е излизало изпод пръстите му.

Нека сега се опитам да ти обясня за най-големия проблем на нашия герой – той винаги правеше едно от двете неща: 1) както споменахме по-горе, сравняваше действията и творбите си с тези на негови кумири и по този начин никога не успяваше да направи/напише нещо, което да е достатъчно добро; 2) опитваше се да направи/напише нещо, което да се хареса на неговите приятели и по-близки познати, тъй като не беше сигурен в собствените си възможности и по-скоро търсеше чуждо одобрение, а, както знаем, то никога не идва или поне не навреме.

И когато изтри написаните две страници съдържащи стотици думи, които описваха една градска любовна история, Дан се отчая. А, когато Дан се отчаяше, обикновено не обмисляше следващите си действия. Ето защо той бръкна в якето си и извади малко кафеникаво шишенце с бяла лепенка, на която пишеше „Слово“. Остави стъкления предмет на бюрото и опря глава в ръцете си, търсейки отговор на въпроса „Да го направя ли?“

И, така или иначе съм тръгнал да ти обяснявам някакви неща, нека ти разкажа за това какво извади всъщност Дан от джоба на своята връхна дреха. „Слово“ беше последният хит при субстанциите, които хората на изкуството употребяваха. Повечето от тях, които го бяха взимали, винаги обясняваха за „невероятните“ му способности – казвам „обясняваха“, защото се твърдеше, че „Слово“ трябва да бъде употребявано само на саме – така казваше дилъра. Дан беше взел шишенцето от един свой приятел (псевдо-поет), който му беше казал, че няма да съжалява, ако го пробва. Говореше се, че „Слово“ ти дава достъп до усещания (в смисъла на идеи), които никога не можеш да достигнеш иначе и можело изцяло да промени начина ти на мислене. Ето защо и всички мечтаещи да пишат, рисуват или да се заимаваш с каквато и да е арт дейност, но нещо им липсваше, умираха за „Слово“.

Слуховете твърдяха, че субстанцията се извлича от телата на мъртви поети и писатели, а според други – това беше поредното пласебо, което, комбинирано с алкохолните навици на своята аудитория, водеше до интересни последици. Както може би очакваш, никой всъщност не знаеше какво е „Слово“, нито пък от къде се появи така изненадващо в една юлска вечер.

Реши се. Взе шишенцето и, отваряйки го, усети лек хлад идващ от тясното му гърло. Нямаше мирис. Съдържанието беше течност, прозрачна, леко слузеста, наподобяваща слюнка. Дан отпи малко (липсваше и вкус) и зачака.

Следващите няколко часа бяха най-странното нещо, което беше преживявал. Първо се почувства изключително студено, а после температурата на тялото му се нормализира. Преживя това и си помисли, че може да е реакция на течността с организма му. Обаче нямаше как да обясни, че всичко, което изречеше се случваше. Да, правилно прочете: Поиска си бира, ей така на майтап, по-скоро оплаквайки се, и пред него се появи една брандирана бутилка. Пожела чипс – купа на бюрото. Телевизор, луксозен часовник, няколко банкноти от по сто лева – всичко това се появяваше в момента, в който Дан кажеше думите.

„Може да е халюцинация“, помисли си.

Реши да експериментира. Пожела си една прекрасна блондинка. На вратата му се почука. Отвори и видя големогърда, руса, банално красива и по-скоро сексапилна мацка, която не носеше нищо друго освен бельо, черно, полу-прозрачно.

Покани я вкъщи, а тя започна да го съблича още докато той затваряше вратата.

Известно време по-късно Дан беше изморен и гол в леглото си. Мацката се изпари веднага след като той изрева немощно „Не мога повече, ще припадна от умора!“

Не знаеше дали разбира правилно, но „Слово“ действаше като… магическа пръчка. Един вид „Божие слово“ – от това, което уж е създало света. Най-вероятно от там идваше и името.

После, все още гол, почна да си играе с възможностите на субстанцията и създаваше всевъзможни неща – фигури от керамика, дръвчета, върху които растяха пакетирани бадеми, театрални декори, в които разиграваше сценки със създадени от него герои и т.н. и т.н.

„Ха, дори няма нужда да се опитвам да пиша – мога да създавам разказите си наживо. Мога да измислям цели светове и да ги карам да се случват!“

Започна да си представя как покорява света с новооткритите си суперсили и това го караше да се чувства добре. Обаче усети и една буца вътре в себе си, която спъваше мечтането и не му даваше мира. Осъзна, че „Слово“ му позволява да бъде евентуално „гениален“ и „велик“ само защото му даваше възможността да прави невероятни неща – неща, които всеки можеше да прави, ако имаше достъп до тази субстанция. И това го караше да се чувства жалък. Сега разбираше защо всички използваха „Слово“ докато бяха сами и не позволяваха на никой да види творенията им. Хората на изкуството не биха позволили някой да ги помисли за посредствени или за мошеници – все неща, които популяризирането на „Слово“ щяха да предизвикат. Това беше катализаторът на творчество, беше въображение в шишенце. И Дан щеше да го използва, за да си помогне да развие и напише прекрасни истории, които първо щеше да разиграва със своите собственоръчно направени герои.

Сега обаче трябваше да си набави още от магическата течност, тъй като способностите му изчезваха малко по малко. Беше чул, че човекът въвел „Слово“ на пазара живее някъде из Лозенец. Облече се и тръгна да го търси в януарския мрак.

Събудих се.

Отворих очи и посегнах да взема телефона си, за да спра шибаната аларма. Осъзнавайки, че е поредният ден, а часовникът по всичките ми дигитални устройства, както и аналоговият ми такъв, показваха седем и трийсет сутринта – бях готов да се разплача.

И един вътрешен глас ми проговори: „Недей, днешният ден е важен.“

И се успокоих. Наивно, вярвайки му.

Изправих се от леглото, взех бърз душ, пих кафе, слушах няколко любими парчета, които накараха кожата ми да настръхне сутрешно и непринудено, а след това облякох любимите си риза и дънки и отидох на работа.

По пътя към офиса изпитвах такава умора, каквато не бях изпитвал никога – такава беше всяка сутрешна умора в последните месеци. Бях готов просто да спра на средата на улицата и да изчакам някоя кола да ме понесе със засилка към лъскавата офисна сграда. Уви, не го направих – имах важна дневна цел, пък дори и да не знаех каква е… а и нямах смелостта за такава важна крачка в живота ми.

Стигнах до работа. Влязох. Направих кафе, поздравих секретарката и колегите и седнах пред компютъра си. Исках да поспя. Може и да съм го направил, не си спомням. Телефонът ме извади от сутрешния транс.

Излишно е да казвам, че работата вървеше бавно, протяжно, скучно и самоубийствено неадекватно. Всеки миг прекаран в този офис скъсяваше живота ми и ми шепнеше в ухото „За това ли учи толкова години?“ – заклевам се, че чувах как съзнанието ми ми се подиграва.

Успях да изкарам деня – тайната ми се криеше в няколкото изпити бири и безмислените разговори за мацки, кино и още нещо.

И офисното време свърши. Затваряйки голямата метална врата от външната страна си представях, че оставям зад себе си голям взривоопасен пакет под бюрото на секретарката и, излизайки от офиса, вървя целеустремено напред като някой екшън герой, докато сградата зад мен се взривява и хората наоколо започват да пищят и бягат. Ама не се случи така. Никога не бих събрал смелостта да го направя.

„Важен си. И денят е важен. Скоро ще ти споделя защо.“ – продължаваше да ми говори гласчето в главата ми. А аз безпрекусловно му вярвах.

Следваща спирка – среща с мацката, по която бях хлътнал от месеци. „Прекрасна“ – това е едната дума, която ще я опише идеално. Няма нужда дори да се опитвам да търся повече определения.

Видяхме се, прегърнах я и ми се искаше да я задържа по-дълго сгушена в мен, но тя се отскубна… буквално. Кого заблуждавах?

Заведох я на вечеря, хапнахме, говорихме си, смяхме се, беше супер среща… за мен. За нея беше излизане с приятел. Знаех, че е така, ама не исках да го призная. Страх ме беше.

Изпратих я до тях и умирах за нещо повече от тъпите “чао” и “радвам се, че се вияхме”. Разбира се, никога нямаше да посмея да направя каквото и да е, пък било то и без думи. А тя… тя или не знаеше какво „чувства“ (разбирай баналното „иска“), или беше по-страхлива и от мен. Ама реално тя имаше оправдание – беше от нежната страна на човечеството. И беше прекрасна. А аз бях тъп калъф.

Влезе във входа си, а аз стоях отвън и, насилвайки усмивка, се удрях в корема мисловно – „Идеален край на идеален ден“, казах си с въображаема ирония, а всъщност невидими сълзи се стичаха по сухите ми от зимния студ бузи.

И си тръгнах.

Вървях по тъмните улици с вдигната яка, опитвайки се да спра вятъра, който искаше да ме прониже директно в имунната система.

„Още малко“, каза ми моя скрит приятел.

И вървях.

Вървях и си мислих за деня. И как утре щеше да е същото. И после пак. И пак.

Прибрах се и си отворих бира. Изпих я на един дъх, пуснах телевизора и се опитах да се разведря, а вътрешно се разпадах на хиляди съставни частици. И после дойде време за сън – не го усещах с тялото си, часовникът ми го каза – все пак имах режим, който трябваше да спазвам.

И моят вътрешен глас ми заговори отново, но този път шепнейки, та затова и няма как да чуеш какво ми каза. Аз обаче го разбрах. Усмихнах се и се съгласих.

Съблякох скърбящите си, напоени с отчаяние дрехи и се пъхнах под завивките, леко потрепервайки, тъй като апартаментът ми не се отоплява особено успешно в тези шибани мразовити периоди от годината.

Легнах, посегнах към нощното шкафче, взех кутията кибрит, която бях приготвил, запалих клечка и я хвърлих върху чаршавите. А после заспах, топлейки се от огъня, който обземаше леглото ми и самия мен. Уж за последно.

Какво ми беше казал гласът ли?

Каза ми: „Тази вечер си толкова повече от преди. Тази вечер ще се измъкнеш.“

А аз му повярвах.

И се събудих от омразно познат звук и осъзнах, че бях сънувал всичко това.

„Разбира се… изходът никога не е толкова лесен“, изсмях се с тъжен глас и посегнах да взема телефона си, за да спра шибаната аларма.

%d bloggers like this: