11AM – от Боби Петров

Чакахме метрото. Абсолютно никакво значение няма кога се случва действието, а и не помня – други неща са важни тук.

Чакахме метрото. Аз и Чарли. Той ми разказваше за последната си среща, в която изпращал чернокоса мацка до дома й, понечил да я целуне, а тя просто влязла във входа си и после, разбира се, нищо не се случило повече.

Беше ми интересно да слушам тия негови истории – не за друго, ами припознавах себе си, а и той успяваше да ги извърти така, че все да извади философската страна на нещата. Ето, в тази история житейският урок беше – „Каквото и да се опиташ да направиш, мацката винаги ще намери начин да те разбере накриво.“

Така де, не оставай с впечатлението, че Чарли е сексист, напротив – Чарли обожава създанията от женски пол. Боготвори ги… ама не по оня странен и психо начин. Не, просто той намира смисъл само в свят, в който може да среща хора и по-скоро да среща хубави момичета. За жалост обаче, рядко му вървеше с тях.

Трети път. Чакахме метрото. Спирката на Националния стадион. Беше едно от ония пътувания, в които нямаш цел – просто се качваш на влакчето и тръгваш нанякъде. Слизаш, оглеждаш се и започваш да вървиш – рано или късно винаги се прибираш.

Седяхме на неудобните метални пейко-столове. Часът беше по-скоро привечерен, щото платформата бъкаше от хора и се смяхме как ще се отъркваме в чиновници и се надяваме да не ни заразят със сивота. Не, че не бях един от тях, ама пред Чарли не смеех да си го призная.

– Братле, кво ли не бих дал да поспя малко… – изведнъж ми каза той, а усмивката му изчезна. Това почти не се случваше.
– Уау… ами… защо не го направиш? Какво не е наред? – попитах го леко притеснен.
– Не мога. Всеки път щом затворя очи и чувам някой клаксон, пък бил той и в Люлин.
– Ама… ти живееш в блока отсреща… в Лозенец? – не бях сигурен какво се опитваше да ми каже, ама лицето му пребледня – повече от обикновено.
– Да де, ама… – нещо му стоеше на гърлото, не можеше да го изрече. – Абе, ти знаеш ли, че тоя паметник на Съветската армия го рисувах аз? – изведнъж смени темата и се усмихна.
– Да бе? Кажи честно!
– Мхм, една вечер просто прещраках и планирах всичко – отне ми доста време да го надраскам. Още повече, че трябваше да се крия като идиот – ама сам човек по-лесно може да прикрие следите си.
– А защо навсякъде пишеше, че са го нарисували ония хлапета? – изненадано го попитах.
– Ами… защото аз после изчезнах и нямаше как гордо да заявя, че съм искал да го начукам на всички комунистически типчета. Хлапетата очевидно са били наоколо, видели са, че драскам, и после… да.
– Как така си изчезнал?
– Ами, оф, не е лесно, да ти го кажа, ама… оф… – започна да се препотява. – Ми аз съм призрак, братле… – погледът му се вряза в мен.

Блокирах. Трябваше ми малко време и после започнах да се смея.

– Добре ти се получи! – потупах го по рамото.
– Ха… да, шега… – смути се той пак. – Де да беше шега…

И започна да ми разказва история, в която е рисувал паметника, ама, допивайки втората бутилка евтина водка, го залаяло куче. После дошли още няколко и глутницата го нападнала. Опитал се да им избяга, ама се спънал и паднал в някакъв храст. И го изяли. Буквално. Градът, който толкова обичал, го бил погълнал – не собственоръчно, де, ама той (градът) така действал – с посредници. Защо ония “крадящи идеи мизерни хлапета” не му били помогнали, нямал идея.

После изведнъж Чарли се събудил в леглото си, а няколко дни били минали от случката с глутницата и смъртта. Разбира се, никой не го бил търсил, щото в оня период всички го смятали за дегенерат, а приятелите му си били тръгнали, след като скъсал с последното си гадже – оказало се, че те всъщност били нейни приятели.

Сега, когато бил призрак, живеел, за да обитава града. Хората го виждали, той бил реален и физически, ама по всяко време можел да загуби форма и да се „материализира“ другаде и всякакви такива призрачни щуротии. Обаче всеки шум си намирал път в съзнанието му и го карал да бъде буден. Всеки клаксон, всеки пуснат телевизор и най-ироничното – всеки лай на улично куче – всичко това било неговото „изтезание“, макар и да не вярваше, че го наказват, щото е нарисувал някакъв „измислен паметник“ или щото пиел много. По-скоро го наказвали, щото вселената била снобарска кучка, нямала чувство за хумор и не харесвала комикси. Господ пък не съществувал, та съответно нямало на кой да се оплаче. Единственото хубаво от призрачната му същност било това, че не можел да се напие. Хах, а аз се чудих защо онази вечер изпи литър уиски и въпреки това беше по-трезвия от двама ни.

Слушах историята му и не знаех дали да вярвам. Усещах, че съм пребледнял, че кръвното ми е паднало, че съм пред припадък, а устата ми беше толкова отворена, че една слюнка се спусна и капна на дънките ми.

– И ти в момента си сериозен?!
– Братле… не бих те излъгал за това. Ти си първият човек, на който казвам – за пръв път виждах Чарли да стои толкова време без усмивка на лицето си. Нямаше как да си измисля.
– И… И… през цялото това време си бил… мъртъв? – малко заеквах от целия шок.
– Ами, да. И единственото, за което си мечтая е да поспя.
– А добре… как става… нали… сещаш се – с мацките?
– Ей, ето за това те харесвам бе, младеж! Това ли те притеснява? Как го вдигам и дали успявам да го използвам? – засмя се за пръв път от десетина минути.
– Ми… да, що не? В смисъл седиш до мен в метрото, всеки ден сме заедно, пием, говорим си за всичко, а аз сега разбирам, че си призрак…
– Ами… получава се. С мацките, де. Оплакват се, че им е студено, ама нали знаеш – настръхналата кожа винаги е плюс! – смехът му проехтя в претъпканата метростанция. Няколко лели ни изгледаха строго и поклатиха глави. Не се сдържах и започнах и аз да се смея.
– Добре де, а мястото, където живееш?
– Купих апартамента няколко седмици преди да умра. Платих в кеш. Не ме питай откъде взех парите, тая история не е за сега. Леглото си е мое и може би заради всичкото ДНК по него, по някаква странна причина съм се върнал. Нямам обяснение.
– А какво беше преживяването? Видя ли нещо? Усети ли?
– Братле, когато умрях, бях изпил света. Дори и да е имало светлина в тунела, нямаше да я видя, нито да я оценя. Та аз дори тунела не видях. Видях само муцуната на един пес, който ръфаше корема ми. Ама пък поне беше сладур.
– Уоу… не знам какво да ти кажа – кожата ми възвръщаше бавно естествения си цвят. Някак си приемах всичко това много нормално. Винаги съм знаел, че нещо в Чарли е особено, но едва сега осъзнах какво. – Радвам се, че сподели. Жалко, че никой няма да ми повярва.
– Жалко наистина. Ама пък хей, дали не е яка свалка – „Ела у нас, ще те карам да крещиш така, че разкъсаното ми мъртво тяло ще те чуе“.

Засмях се. Силно. Нищо друго не ми оставаше. Или полудявах, или сънувах, или най-добрият ми приятел беше призрак. През цялото пътуване с метрото го карах да ми обяснява разни усещания и „мъртвешки“ истории.

Слязохме в Люлин и решихме да се прибираме пеша. Аз и моят градски призрак. С по бира в ръка. Смеейки се.

Bobby, out!

Беше една от онези пролетни съботи, в които просто не ти се стои вкъщи, защото времето е повече от страхотно. Чарли ми звънна и предложи да се разходим – съгласих се веднага.

Взехме по една бира от кварталния магазин и се пуснахме по Раковски (хей, признай си, че това е една от най-готините улици в милата ни столица). Вървяхме и водихме всевъзможни разговори, редувайки се при отпиването от бутилките, за да не се получават излишни паузи в диалога.

– Бях на среща снощи.
– Верно? И как беше?
– Не беше лошо. Обаче или тя не знаеше, че е среща, или аз трябва да изчистя паяжините от темите ми за разговор с мацки.

Вървяхме и нищо в този момент нямаше значение, освен самото вървене. Слънцето тъкмо беше преминало зенита си, разбирай, че часът минаваше 12 на обяд, а около нас тротоарите се пръскаха по паважите (усети ли тънката шега?). Майки с деца, влюбени двойки, пенсионери с бастуни, талази ученици – София се пробуждаше от гадната зимна хибернация.

– Братле, а какво мислиш за постоянно забързващия се ритъм на живота?
– Не мислиш ли, че това е някак банален въпрос и концепция?
– Не те попитах това…
– Да, извинявай. Ами харесва ми. Ужасно много ми харесва. Чувствам се страшно жив в такава среда – приеми ме за риба, а хората наоколо – за океан.
– Харесва ми сравнението. Понякога ми се иска да погълна града.

“Понякога ми се иска да погълна града.” – толкова месеци по-късно все още не съм съвсем сигурен какво точно би трябвало да означава тази фраза. Подозирам, че е от онези неща, за които всеки намира смисъла сам за себе си. Знам само, че Чарли често повтаряше този израз – искаше ми се да разбера какво той си представя, когато го използва.

– Наскоро си мислих – как ти се струва идеята да си на социална диета?
– Я разясни, не те разбирам?
– Не ти ли се е случвало да разговаряш с толкова интересен събеседник, че, дори и да сте на маса, просто забравяш, че си гладен. Сякаш разговорът е единственото нещо, което може да те нахрани истински.
– Човече, та аз не съм ял от… приблизително два дни.
– Последните два дни сме заедно постоянно, не е ли така?
– Именно.

Минавахме кръстовището с Графа, когато на светофара видяхме най-интересната гледка: майка с малко дете (не повече от 4 годишна възраст); в едната си ръка майката държи ръката на сина си, а в другата – книжка; вървят, а тя му чете; той е забил поглед в небето и попива всяка дума, сякаш опитвайки се да си я представи, сякаш рисува картини в градската синева.

– Помниш ли като беше малък?
– Зависи…
– Кой е най-яркият ти детски спомен?
– Бях вкъщи. Направих си къща от одеало, разстлано между два стола. Стоях „затворен“ и си играех, необезпокояван, понякога четях… разбирай „сричах“. Защо?
– Значи от малък се криеш от света?
– Дай ми една хубава причина защо да не го правя?
– Туше, приятелю, туше…

Крайната ни цел беше Народният. По-скоро пейките в градинката пред него. Стигнахме и се настанихме на едно от дървените съоръжения. Отпихме по веднъж от новите бири, които тъкмо бяхме купили от магазинчето.

– А сега какво?
– Как така?
– Ами ето, събота е, обяд мина, това какво те кара да си мислиш? Ей така, асоциативно – какво е първото нещо, което минава през главата ти в събота в… (поглеждам часовника) дванайсе и двайсе и една?
– Нищо. Абсолютно нищо. Не съм спал тая вечер – слушах колите, минаващи по булеварда.
– Ти си ебати странният тип, казвал ли съм ти го?
– Виж дървото – май е цъфнало. И е толкова зелено. Не ти ли се иска да изживееш поне един ден като дървесно листо? Ще се храниш със слънце, ще слушаш разговорите на хората и ще ги наблюдаваш, а през другото време ще поглъщаш града, почти буквално…

Bobby, out!

Чарли беше един от онези персонажи, които винаги ме караха да се чувствам добре. Супер банално, но всяка сутрин го виждах как отива да си купува вестник (макар и да подозирам, че го правеше, за да има причина да говори с продавачката на будката) и се връщаше към блока с чаша кафе от машината в денонощния, докато аз отивах на работа с премрежен поглед и желание да си бъда в леглото.

Запознах се с Чарли в деня, в който се преместих в Лозенец. Тъкмо излизах, за да опозная квартала и да видя къде са ключовите магазин, аптека и алкохолен пункт, когато видях един момък да ми маха от другия край на улицата. В началото се стреснах, щото видимо не го познавах, ама прецених, че няма кво толкова да се случи (все пак живея точно до районното) и му помахах обратно.

Ще ме питаш и как изглежда. Ами средна височина (разбирай метър и седемдесет и нещо), на около 25-30 черна коса, неколкодневна набола брада, а тогава носеше раздърпани дънки, тениска, суичър от секънхенд и кецове – стандартно градско „типче“.

Та той дойде и се запозна с мен, казвайки ми, че се радва да ме види и други такива общи приказки. На въпроса дали сме се виждали ми отговори, че обикновено добрите запознанства започват случайно и просто съм изглеждал по „онзи свеж начин, който все по-рядко се вижда“. Поговорихме малко и някак бях сигурен, че това не е последния път, в който ще го видя.

Така и беше – Чарли стана един от любимите ми хора на тоя бял (на моменти сивкав) свят. Разбира се тогава не знаех, че Чарли е призрак…

Bobby, out!